Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

Зейн имаше метър и деветдесет и беше слаб. Беше облякъл черна кожена жилетка на голо върху бледото си тяло. Косата му беше бяла като памук, подстригана късо отстрани и на заострени с гел шипове на темето.

Отвори уста и изръмжа насреща ми. Кучешките му зъби и отдолу, и отгоре стърчаха като на рис. Господи!

Насочих пистолета си към него, изпуснах бавно въздуха от дробовете си и застанах неподвижно и спокойно. Прицелих се в линията на рамото над отпуснатото тяло на Натаниел. От такова разстояние куршумите нямаше да отидат нахалост.

— Няма да повтарям, Зейн. Остави го.

— Той е мой. Мой!

Закрачи към изхода и аз натиснах спусъка.

Изстрелът го завъртя рязко, той се олюля и падна на колене. Улученото рамо престана да удържа тежестта и Натаниел се свлече на пода. Зейн скочи на крака и със здравата си ръка притисна Натаниел към себе си като кукла. Раната на рамото му вече зарастваше — сякаш гледах затваряне на разцъфнало цвете на забързан каданс.

Зейн можеше да се опита да изтича покрай мен, да разчита на бързината си, но не го направи. Просто тръгна към мен, сякаш не вярваше, че ще стрелям. Жалко за него.

Вторият оловен куршум попадна право в гърдите му. Кръвта бликна по бледата му кожа. Той падна по гръб, сви се на топка, като с усилие се бореше за глътка въздух, което не беше никак лесно с голяма, колкото юмрук, дупка в гърдите. Тръгнах към него — бързо, но без да тичам.

Заобиколих го на безопасно разстояние и се приближих изотзад, малко странично. Все още не можеше да използва простреляното си рамо, а другата му ръка беше притисната под тялото на Натаниел. Зейн ме погледна с облещените си кафяви очи. Дишаше тежко.

— Другите куршуми са сребърни, Зейн. Ще стрелям в главата ти и извратеният ти мозък ще се пръсне по чистия под.

— Не — задъхано пророни той. Устата му се напълни с кръв, която потече по брадичката.

Насочих пистолета си към лицето му, горе-долу на нивото на веждите. Натиснех ли спусъка, край със Зейн. Пред мен лежеше мъж, когото виждах за първи път в живота си. Наглед беше млад — едва ли на повече от двайсет и пет години. Почувствах се абсолютно изпразнена. Сякаш бях обгърната от бял шум. Нищо не чувствах. Не исках да го убия, но ми беше все едно дали ще живее, или не. Това вълнуваше единствено него. Оставих го да прочете в очите ми, че и двата варианта са ми абсолютно безразлични. Позволих му го, защото беше превръщач и щеше да разбере. Обикновените хора не биха разбрали. Поне тези със здрав разум.

— Сега ще пуснеш Натаниел — рекох. — Щом пристигне полицията, ще направиш всичко, което ти кажат. Няма да спориш, няма да се съпротивляваш — иначе ще те убия. Разбра ли ме, Зейн?

— Да — отвърна той и кръвта отново бликна на гъста струя от устата му. Заплака и сълзите потекоха по окървавеното му лице.

Сълзи ли? На лошите момчета не им се полага да плачат.

— Толкова се радвам, че дойде — изгъргори той. — Исках да се грижа за тях, но не се получи. Исках да бъда Габриел, но не успях.

Рамото му вече беше заздравяло достатъчно, че да може да прикрие с ръка очите си, за да не виждаме сълзите му, но гласът му хриптеше, задавен от сълзите и от кръвта.

— Толкова се радвам, че дойде при нас, Анита. Толкова се радвам, че вече няма да сме сами.

Не знаех какво да кажа. Да отричам, че възнамерявам да стана техен лидер, май не беше особено удачна идея, предвид разхвърлените наоколо тела. Ако откажех предложението му, той можеше пак да се разбеснее и тогава щеше да се наложи да го убия. Внезапно, сякаш някой ме зашлеви силно, ме връхлетя мисълта, че не искам да го убивам. Дали беше заради сълзите? Може би. Но не само. Имаше връзка с това, че бях убила техния алфа, защитника им, без изобщо да се замисля какво ще стане с останалите леопардлаци. И през ум не ми мина, че при тях няма втори в йерархията, който да заеме мястото на Габриел. Аз определено не бих могла да им бъда алфа. Не се покривам с козина веднъж месечно. Но ако това би възпряло Зейн да не разпарчетосва повече лекари, бях склонна да остана в играта известно време.

Когато ченгетата пристигнаха, раните на Зейн вече бяха зараснали. Той беше превил като плюшено мече безчувственото тяло на Натаниел, галеше го по косата и все още плачеше.

— Тя ще ни защити. Ще ни защити. Тя ще ни защити — повтаряше той.

Предположих, че под „тя“ има предвид мен, и, без да се усетя, се оказах в играта.

Стивън лежеше на тясното болнично легло. Къдравата му руса коса, по-дълга от моята, бе разпиляна по бялата възглавница. Слабоватото му лице беше цялото в груби розови и червени драскотини. Изглеждаше, сякаш е бил хвърлен през прозорец — което на практика се беше случило. Стивън, който надали е и с десет килограма по-тежък от мен, се беше запънал и накрая Зейн го бе хвърлил през армираното стъкло с телена мрежа. Сякаш беше преминал през ренде. Ако беше човек, Стивън неминуемо би загинал. Дори сега състоянието му беше много тежко. Но щеше да се оправи. Не можех да кажа, че драскотините изчезват пред очите ми. По-скоро ставаше бавно, като постепенно разцъфващ пролетен цвят. Забелязваш резултата, ала никога не виждаш самия процес. Извърнах поглед за миг, после пак погледнах и драскотините бяха с една по-малко. Това ми действаше зле на нервите.