Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

— В твоя случай заглавието би звучало слабо — ухили се Лари.

— За съжаление — съгласих се аз. — Освен това смятам, че убиецът е човек. Според мен е някой от неговото най-близко обкръжение, както при много от убийствата, само дето жертвата е вампир.

— Само ти би описала като нещо съвсем обикновено убийството на вампир в заключена стая — рече Лари.

Не успях да сдържа усмивката си.

— Вероятно.

Пейджърът ми изписука и аз трепнах. Откачих проклетата машинка от колана на полата си, погледнах номера и се намръщих.

— Какво? Полицията ли е?

— Не. Непознат номер.

— Ти не даваш номера на пейджъра си на непознати.

— Много добре знам.

— Хайде де, не се сърди.

— Извинявай — въздъхнах.

С цената на много усилия и упоритост Лари постепенно успяваше да понижи прага ми на агресивност. Учеше ме да бъда по-мека. На всеки друг бих откъснала главата, но той умееше правилно да натиска бутоните ми. Можеше да си позволи да ме посъветва да се държа по-мило и аз нямаше да го пречукам. Така се раждат много сполучливи връзки.

Оставаха ни няколко минути път до апартамента на Лари. Възнамерявах да го сложа да спи и да звънна. Ако не беше полицията или някой съживен с магия мъртвец, този, който ме търсеше, щеше здраво да го отнесе. Мразя да ми звънят за щяло й не щяло. Пейджърите са за важни съобщения, нали? И ако не беше нещо важно, да му мислят. След като Лари заспеше, щях да бъда зла, колкото си искам. При тази мисъл почти ми олекна.

Оставих Лари на сигурно място в леглото с таблетка демерол и той заспа толкова дълбоко, че само силно земетресение можеше да го събуди. После вдигнах слушалката. Все още нямах и бегла представа кой може да ме безпокои, и това никак не ми харесваше. Изнервяше ме. Кой си позволява да раздава личните ми номера и защо?

Телефонът не бе довършил първото звънене, когато от другата страна вдигнаха. Чу се мъжки глас, тих и тревожен:

— Ало, ало?

Цялото ми раздразнение мигом изчезна, отмито от вълната на чувство, което силно наподобяваше страх.

— Стивън, какво се е случило?

— Слава богу! — въздъхна той.

— Какво става? — попитах много отчетливо и спокойно, макар да ми се искаше да му изкрещя и да го заставя да ми каже тутакси какво, по дяволите, се е случило.

— Можеш ли да дойдеш до университетската болница „Сейнт Луис“?

Започнах да разбирам.

— Тежко ли си ранен?

— Не аз.

Сърцето ми се качи в гърлото, а гласът ми прозвуча сподавено:

— Жан-Клод?

Още докато го изричах, разбрах, че е глупаво. Едва преваляше пладне. Ако Жан-Клод се нуждаеше от медицинска помощ, щяха да заведат лекар при него. Вампирите не се шляят по улиците посред бял ден. Какво толкова се безпокоя за един вампир? Някога ми беше гадже. Семейството ми, до един ревностни католици, направо се побъркаха. И понеже аз самата все още съм леко смутена, ми е трудно да се защитя.

— Не е Жан-Клод, а Натаниел.

— Кой?

Стивън въздъхна тежко.

— Един от хората на Габриел.

Това беше заобиколен начин да ми съобщи, че става дума за леопардлак. Преди да убия Габриел, той беше водач на леопардлаците, техен алфа. Защо го убих ли? Повечето рани, които ми беше нанесъл, зараснаха. Носенето на белезите от вампир си има своите преимущества. Вече не е толкова лесно да получиш белези. Но почти незабележимата спирала от рани над седалището ми и по кръста винаги ще ми напомня за Габриел, за това, че искаше да ме изнасили, да ме накара да изкрещя името му, а после да ме убие. Познавайки Габриел, не мисля, че за него беше особено важно кога ще умра — преди, след или по време на акта. Всичко го устройваше, стига да съм топла. Повечето ликантропи не обичат студени трупове.

Разказвам и мисля за това с лекота. Но ако поставя пръстите си на кръста, имам чувството, че напипвам белезите през полата. Нямам друг избор, освен да не го приемам много на сериозно. Просто нямам. В противен случай трябва да започна да крещя и никога да не спра.

— В болницата не знаят, че Натаниел е превръщач, нали? — попитах.

— Знаят — сниши глас той. — Оздравява твърде бързо.

— Тогава защо шепнеш?

— Говоря от автомат отвън в чакалнята.

Отсреща се чу звук, сякаш трябваше да отдалечи слушалката от устата си.

— Свършвам след секунда — рече и веднага след това пак заговори в слушалката: — Трябва непременно да дойдеш, Анита.

— Защо?

— Моля те.

— Ти си върколак, Стивън. Как допусна да станеш бавачка?

— Държи името ми записано на листче в портфейла си заедно с още няколко за спешни случаи. Натаниел работи в „Престъпни удоволствия“.