Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

Той погледна часовника си.

— Закъснявам. Опитвам се да ви включа в случая по официалния път, но се боя, че ще изчакат, докато започнат да умират хора. Аз не искам да чакам.

— Ще ви се обадя, може би късно тази вечер. До колко часа е удобно да звъня?

— По всяко време, госпожице Блейк, по всяко време.

Кимнах и станах. Подадох ръка. Той я стисна здраво, но не чак болезнено. За разлика от него, много клиенти, които се впечатляваха от белезите ми, стискаха ръката ми така, сякаш искаха да ме накарат да крещя за помощ.

Още преди да седна, телефонът иззвъня.

— Какво има, Мери?

— Аз съм — каза Лари. — Мери реши, че няма да имаш нищо против да ни свърже директно.

Лари Къркланд, стажант-екзекутор на вампири. В момента трябваше да е в моргата и да пронизва вампири с колове.

— Нямам против. Какво става?

— Трябва някой да ме закара до къщи — в гласа му се долавяше съвсем леко колебание.

— Какъв е проблемът?

Той се засмя.

— Знаех си, че пред теб не бива да увъртам. Целият съм в шевове. Лекарят каза, че ще се оправя.

— Какво се случи?

— Ела да ме вземеш и всичко ще ти разкажа — и копеленцето затвори телефона.

Имаше само една причина, поради която не би искал да говори с мен. Вероятно беше сторил някоя глупост и бе ранен. Трябваше да прободе две тела с кол. Две тела, които не би трябвало да стават поне още една нощ. Какво ли можеше да се е объркало? Както се казва, имаше само един начин да разберем.

Мери пренасрочи вече уговорените ми срещи с клиенти. Извадих от най-горното чекмедже на бюрото си кобура за през рамото с браунинг хайпауър и го надянах. Откакто престанах да нося сако в офиса, започнах да държа пистолета в чекмеджето, но навън и след здрач винаги ходя въоръжена. Повечето твари, оставили белези по мен, бяха мъртви. С много от тях се бях справила лично. Куршумите със сребърно покритие са чудесно нещо.

Лари се качи в джипа ми и седна в много напрегната поза на седалката до мен. Трудно се седи в кола, когато по гърба ти има пресни шевове. Видях раната — едно дълбоко пробождане и дълга, кървава драскотина. Така де, две рани. Той все още беше със същата синя тениска, но на гърба беше разкъсана и изцапана с кръв. Направи ми впечатление, че не беше дал на медицинските сестри да я разрежат. Те срязват всяка дреха, която им пречи.

Лари се изопна напред, като полегна върху предпазния колан в опит да си намери удобна поза. Къдравата му червеникава коса наскоро беше подстригана толкова късо, че буклите почти не се забелязваха. На ръст беше около метър и шейсет, с два сантиметра по-висок от мен. През май същата година бе завършил биология на свръхестественото, но с тези лунички и болезнената бръчица между ясните му сини очи, изглеждаше на шестнайсет, не на двайсет и една.

Въртенето му на седалката ме разсейваше и пропуснах обратния завой на междущатската магистрала. Завихме по „Балас“ и излязохме на „Олив“. Беше почти пладне и „Олив“ бе претъпкан с хора, които гледаха да си напълнят стомасите и бързо да се върнат на работа.

— Взе ли болкоуспокояващи? — попитах аз.

Той се опита да седи неподвижно, стиснал с ръка края на седалката.

— Не.

— Защо?

— Защото ми действат приспивно. Не искам да спя.

— Сънят под въздействие на лекарства не е като нормалния сън.

— Не, просто сънищата са по-лоши.

Точка за него.

— Какво се случи, Лари?

— Учудих се, че не ми зададе този въпрос веднага.

— Аз също, но не исках да те питам пред лекаря. Ако започнеш да задаваш въпроси на пациента, лекарите обикновено се заемат с друг болен. Исках да разбера от хирурга, който е зашил раната, доколко сериозно си пострадал.

— Само няколко шева — отвърна той.

— Двайсет.

— Осемнайсет — уточни той.

— Закръглих.

— Не е необходимо. Осемнайсет са ми достатъчни — той направи гримаса. — Защо боли толкова много?

Може би въпросът беше реторичен, но аз все пак отговорих:

— При всяко движение на ръка или крак работят мускулите по гърба. Движенията на главата и раменете също се предават на мускулите на гърба. Никога не се сещаш за гърба си, докато не те заболи.

— Страхотия — промърмори той.

— Стига си го увъртал, Лари. Разкажи ми какво се случи.

Спряхме зад дълга колона от автомобили, които чакаха на светофара на „Олив“, притиснати между два търговски центъра. Пред този отляво имаше фонтани. В него се намираше магазинчето за чай и подправки, откъдето си купувам кафе. Отдясно се виждаха „Стрийтсайд Рекърдс“ и един китайски ресторант. Ако пътуваш по „Балас“ по обед, винаги имаш достатъчно време да разгледаш магазините от двете страни.