Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Ходенето на високи токчета, при това с рокля с цепки отстрани, си е изкуство. Походката трябва да бъде широка и лежерна, с поклащане на бедрата, иначе роклята ще се усуче около краката ти, токчетата ще се извият и току-виж си навехнала глезен. Трябва да ходиш така, сякаш си убедена, че с тази дреха изглеждаш страхотно. Усъмниш ли се в себе си, изгубиш ли за миг увереността си, незабавно ще се строполиш на пода и ще станеш за посмешище. Години наред аз не умеех да нося обувки с високи токчета и вечерни рокли. За един месец Жан-Клод ме научи на неща, на които мащехата ми не успя да ме научи за двайсет години.

Той се изправи и аз нямах нищо против, макар че веднъж изнервих ужасно едно старо гадже, като се надигах с него всеки път, когато той ставаше, за да уважи някое от другите момичета на масата. Първо, вече бях доста поулегнала, и, второ, тъкмо имах възможност да го разгледам в цял ръст. Панталонът му беше черен, ленен, прилягащ перфектно към тялото. Черни ботуши до коленете, от намачкана и мека крепирана кожа.

Жан-Клод се понесе с плавна походка към мен. Стоях и гледах как се приближава. Все още доста се боях от него. Боях се от това колко силно го желая. Бях като зайче, осветено от фарове на кола и застинало в очакване на смъртта. Но дали сърцето на зайчето бие все по-учестено? Дали дъхът му излиза на пресекулки? Неконтролируем страх ли беше това, или просто смъртта?

Той ме прегърна и ме притисна към себе си. Бледите му ръце се плъзнаха по голите ми рамене, бяха топли. Този ден той явно бе изсмукал някого, бе откраднал топлината му. Но този някой сам беше пожелал, беше молил за това. Господарят на града никога не просеше от кръводарители. Кръвта бе единствената телесна течност, която не бих поделила с него. Прокарах ръце по копринената му риза, под късото сако. Исках да се разтопя цялата от тази крадена топлина. Исках да прокарам ръце по грапавия ленен плат, така контрастиращ с гладката коприна. Жан-Клод винаги беше празник на чувствеността, целият, дори дрехите му.

Той съвсем леко допря устни до моите — знаем, че червилото полепва. После наклони главата ми настрани, дъхът му докосна лицето ми и слезе надолу по шията, като огнена струя по кожата ми. После каза току над биещия на шията ми пулс:

— Днес си прекрасна, ma petite — и нежно прилепи устни към кожата ми.

Аз трепетно въздъхнах и се отдръпнах от него.

Такъв беше вампирският поздрав — лека целувчица по шията, там, където бие пулсът. Жест, запазен само за най-близките приятели. Той свидетелстваше за огромно доверие и нежност. Да го отклониш, означава да покажеш, че си сърдит или недоверчив. Все още ми се струваше, че този поздрав е твърде интимен за обществено място, но бях виждала да приветства така и други и при отказ започваха схватки. Това беше древен жест, дошъл отново на мода. Всъщност сега той се превръщаше в изискано приветствие в артистичните кръгове. Все пак беше по-добре от целуването на въздуха около нечие лице.

Салонният управител държеше стола ми. Аз му махнах с ръка да не си прави труда. Това беше не феминизъм, а просто липса на грациозност. Никога не ми се бе удавало да се приближа до масата така, че столът да не ме удари по краката или да не се окажа толкова далече от масата, че после да не се налага сама да прибутвам стола напред. Така че да върви по дяволите, все някак щях да се справя сама.

Жан-Клод наблюдаваше как се боря със стола, усмихваше се, но не предложи да ми помогне. Поне от това го бях отучила най-накрая. Той елегантно седна на своя стол. Движенията му бяха почти контешки, но беше ловък като котка. Дори в минутите на отдих мускулите под кожата му се усещаха. По-рано смятах, че това е вампирски трик, ала не, беше си присъщо само на него.

Поклатих глава.

— Какво се е случило, ma petite !

— Чувствах се досущ като Пепеляшка на бала, докато не те видях. Сега съм като някоя от грозните й сестри.

— Знаеш, че си прекрасна, ma petite — рече добродушно той. — Трябва ли да подхранвам тщеславието ти, като повтарям непрекъснато тези думи?

— Не съм на лов за комплименти — погледнах го и отново поклатих глава. — Тази вечер изглеждаш умопомрачително.

Той се усмихна, наведе глава встрани и косата му падна напред.

— Merci, ma petite .

— Косата ти така ли ще си остане? — попитах. — Изглежда великолепно — побързах да добавя, и действително беше така, но все пак се надявах, че няма да е за постоянно. Харесвах къдриците му.

— Ако отговорът е да, какво би казала?