Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Срамежлива. А беше ли целомъдрена, преди да те срещне нашият храбър Жан-Клод?

— Стига, Ашър — отсече Жан-Клод.

— Ти ли й беше първият? — попита той и се захили, отметнал глава назад. Така се разкикоти, че трябваше да се облегне на джипа, за да не падне. — Случил си на девственица! Това е просто идеално!

— Не бях девствена и това изобщо не ти влиза в шибаната работа.

Смехът секна толкова рязко, че се слисах. Ашър се смъкна надолу и седна на тъмния паваж. Погледна ме през завесата от златисти коси. Очите му бяха странни и светли.

— Не девствена, но целомъдрена.

— Стига игри за тази вечер — рекох аз.

— Игрите едва започват — отвърна той.

— Какво трябва да означава това?

— Означава, че Съветът ни чака, ma petite . Те ще ни предложат много игри и нито една няма да бъде приятна.

Ашър стана, сякаш бе изтласкан от пружини. Изтупа се, оправи черното си палто. Твърде топло беше за такова. Не че това имаше някакво значение за него, но все пак беше странно. Обикновено вампирите се стараят да се обличат според времето. Не можех да не се запитам какво има под палтото му. Под полите на такова дълго до глезените палто може да се скрие доста голямо оръжие. Никога не бях срещала вампир с пушка, но винаги има първи път.

Жан-Клод беше казал, че сме в пълна безопасност до срещата си със Съвета, но това не означаваше, че Ашър не може да извади оръжие и да ни направи на пух и прах. Беше проява на абсолютна небрежност от моя страна да прибера пистолета си, преди да съм обискирала Ашър от главата до петите.

Въздъхнах.

— Какво има, ma petite !

Ашър беше вампир. Нима с пистолет щеше да е по-опасен? Но аз просто не можех иначе.

— Да видим дали съм разбрала правилно. Ашър ще дойде с нас на тази среща и ще пътува с нашата кола?

— Налага се, за да ви показвам пътя — отвърна Ашър.

— Тогава постави ръцете си на джипа.

Той смръщи чело, но присмехулно и снизходително.

— Моля?

— Хич не ме интересува, ако ще да си второто пришествие на Антихриста, но няма да седнеш зад мен в колата ми, докато не се убедя, че не носиш оръжие.

— ma petite , той е вампир. Ако седи зад теб в колата, ще бъде достатъчно близо до теб, за да те убие и без оръжие.

— Прав си — поклатих глава аз. — Знам, че си прав, но в случая не логиката е важна, Жан-Клод, а това, че аз просто не мога да го оставя да седне зад мен в колата, ако не знам какво има под палтото му. Просто не мога, това е.

Така си беше. Параноично, но вярно. Жан-Клод знаеше, че е безполезно да спори с мен.

— Добре, ma petite . Ашър, ще бъдеш ли така любезен да се обърнеш с лице към джипа?

Ашър ни се усмихна ослепително, кучешките му зъби блеснаха.

— Искаш да ме обискираш ли? Мога с голи ръце да те разкъсам на парчета, а ти се вълнуваш дали нося пистолет? — той се разкикоти тихо и сякаш иглички се забиха по кожата ми. — Толкова си сладка!

Сладка ли? Аз?

— Прави каквото ти се каза!

Той се обърна към джипа, като все още се смееше тихо.

— Разкрачи се, ръцете на капака!

Отново извадих пистолета си. Може би трябваше да го нося на ланец около врата си. Опрях цевта о гърба на Ашър и усетих как той се изопна под ръцете ми.

— Никак не си поплюваш.

— Абсолютно — казах аз. — По-широк разкрач!

Той премести крак, но недостатъчно.

Ритнах го така, че да се подпре на джипа, и започнах да го претърсвам с една ръка.

— Властна, много властна особа. Обича ли да бъде отгоре?

Аз не реагирах. Удивително беше, че Жан-Клод също си затрая.

— По-бавно, по-бавно. Нима Жан-Клод не те е учил да не бързаш? — в съответния момент той си пое въздух и застена: — Ох, колко е хубаво…

Да, беше ми неловко, но го обискирах от главата до петите. Нямаше абсолютно нищичко. Все пак се почувствах по-спокойна. Отстъпих крачка назад и прибрах пистолета.

Той наблюдаваше през рамото си.

— Сутиенът ти съответства ли по цвят на бикините?

Поклатих глава.

— Сега можеш да се изправиш.

Той се надигна, опирайки се на капака.

— Не искаш ли да ме обискираш на голо?

— Мечтай си.

Той си заоправя палтото.

— Ах, Анита, нямаш представа за какво си мечтая!

Не можех да разгадая изражението на лицето му, но ми беше достатъчно просто да го зърна. Не исках да знам какво вижда Ашър, щом затвори очи на разсъмване.

— Ще тръгваме ли? — попита Жан-Клод.

— Нямаш търпение да се простиш с живота си, а? — рече Ашър. Гневът му внезапно се върна и пропъди дразнещата галантност.

— Съветът няма да ме убие тази вечер — отвърна Жан-Клод.