Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Престани!

— Миришеш на сила, Анита Блейк. Вониш на смърт — той прокара пръсти по шията ми.

Нарочно завих рязко и Ашър падна от седалката на пода.

— Не ме докосвай!

— Съветът смяташе, че ще те намерим пращящ от сила, Жан-Клод, че ще си придобил много нови способности, но ти, изглежда, си същият като преди. Обаче тя е различна. Тя е нова. Има го и оня върколак. Да, онзи Улфрик, Ричард Зееман. Ти и него си привързал към себе си.

Ашър се вдигна и седна на мястото си, но този път не толкова близо до мен.

— Твоите слуги имат силата. Не ти.

— Нима Падма представлява нещо без своите зверове? — попита Жан-Клод.

— Много правилно, макар че не бих му го казал в очите — Ашър пак се облегна напред, но този път без да ме докосне. — Значи признаваш, че твоите слуги са ти дали силата да победиш член на Съвета?

— Моят човешки слуга и моят вълк са просто продължения на моята сила. Техните ръце са мои ръце, техните дела са и мои дела. Такъв е законът на Съвета. Така че какво значение има откъде идва силата ми?

— Цитираш закона на Съвета, Жан Клод? Станал си доста по-предпазлив от последната ни среща насам.

— Предпазливостта никога не ме е подвеждала, Ашър.

— А нещо доставя ли ти радост? — странен въпрос, поставен от някой, който би трябвало да презира Жан-Клод.

— Има нещичко. А ти, Ашър? Как я караш? Все още ли служиш на Съвета или се съгласи да се заемеш с тази мисия, за да ме измъчваш?

— Да, отговарям утвърдително и на двата въпроса.

— Защо не избяга от Съвета?

— Мнозина се стремят да му служат — отговори Ашър.

— Ти не се стремеше.

— Може би жаждата за мъст е променила моите стремежи.

Жан-Клод постави ръка на рамото на Ашър.

— ma petite е права. Омразата е хладен огън и не топли.

Ашър се отдръпна назад, доколкото му позволяваше седалката. Погледнах бегло в огледалото за обратно виждане: той се сви в мрака, обгръщайки с ръце тялото си.

— Когато те видя да плачеш по своята любима, няма да ми е необходима друга топлина.

— Скоро ще пристигнем при „Цирка“ — казах аз. — Какъв е планът?

— Не мисля, че можем да имаме някакъв план. Трябва да допуснем, че всички наши са в ръцете им. Така че ще правим само онова, което можем ти и аз, сами.

— Ще се опитаме да си възвърнем „Цирка“ или какво?

Ашър се засмя.

— Тя сериозно ли говори?

— Винаги — отвърна Жан-Клод.

— Добре. Какво трябва да направим?

— Да оцелеете, ако можете — каза Ашър.

— Млъквай. Жан-Клод, ето какво искам да знам: как ще влезем вътре, тихомълком или с гръм и трясък?

— Съгласна си да се скатаваш пред тях, ma petite ?

— Те са пленили Уили, Джейсън и кой знае колко още. Така че, ако това помогне за спасяването им, бих се скатала за малко.

— Не мисля, че си особено добра в скатаването — рече Жан-Клод.

— Не съм.

— Не, никакво скатаване тази вечер. Не сме достатъчно силни да си възвърнем „Цирка“, но ще влезем с гръм и трясък.

— Като доминанти? — попитах.

— Oui.

— До каква степен?

— Бъди агресивна, но не безразсъдно. Можеш да раняваш, когото успееш, но не убивай. Не бива да им се дава повод.

— Те смятат, че си започнал революция, Жан-Клод — обади се Ашър от мрака. — Като всеки революционер, загинеш ли, ще се превърнеш в мъченик. Не си им нужен мъртъв.

Жан-Клод се обърна към другия вампир:

— Тогава какво искат от мен, Ашър? Кажи ми.

— Искат да те превърнат в пример за останалите. Сам ще се убедиш.

— Ако бях планирал да създам алтернативен Съвет в Америка, тогава да, бих ги разбрал. Но аз познавам предела на своите възможности. Не мога да запазя креслото в Съвета от домогванията на съперниците. Това би било смъртна присъда. Искам просто да ме оставят на мира.

— Вече е твърде късно, Жан-Клод — въздъхна Ашър. — Съветът е тук и те няма да повярват на настояването ти, че си невинен.

— Но ти ми вярваш.

Той не отвърна веднага.

— Да, вярвам ти. Едно от нещата, които Жан-Клод винаги е умеел да прави добре, е да оцелява. Отправянето на предизвикателство към Съвета не е най-добрият начин за оцеляване — Ашър плъзна седалката си напред и лицето му отново се оказа много близо до моето. — Помни, Анита, че някога, преди много години, той чака доста, преди да ме спаси. Чака, докато се увери, че няма да го хванат. Чака, докато дойде моментът да ме спаси с минимален риск за себе си. Чака, докато Джулиана загина, защото иначе рискът щеше да бъде твърде голям.

— Това не е вярно — каза Жан-Клод.

Ашър не му обърна внимание.