Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Чак толкова ли си сигурен?

— С тяхна заповед е забранено на онези от нас, които живеят в Съединените щати, да се бият помежду си, докато не бъде приет или отхвърлен законът, който сега се разглежда във Вашингтон. Съветът иска да запазим легалността си в тази страна. Ако те нарушат собствените си правила, никой няма да им се подчинява.

Ашър се обърна с лице към светлината.

— Има неща, по-лоши от смъртта, Жан-Клод.

— Ашър, аз не те предадох — въздъхна Жан-Клод. — Как да те убедя в това? Сам чувстваш, че говоря истината. Дойдох при теб още щом разбрах.

— Имаше на разположение векове, за да се убедиш напълно, че истината е такава, каквато ти е угодна на теб, Жан-Клод. Което не я прави обективна истина.

— Така да бъде, Ашър. Но ако можех, какво ли не бих направил, за да изкупя онова, което ти считаш за моя вина. Бих я съживил, ако беше по силите ми.

Ашър вдигна ръка, сякаш искаше да отмахне от себе си тази мисъл.

— Не, не, не! Ти я уби! Ти я остави да умре! Остави я да изгори! Чувствах как тя умира, Жан-Клод. Аз бях неин господар. Тя беше толкова изплашена. До последния момент вярваше, че ще й се притечеш на помощ и ще я спасиш. Бях неин господар и знам, че последната изречена от нея дума беше твоето име.

Жан-Клод се обърна с гръб към Ашър. Другият вампир се приближи плътно до него, хвана го за ръката и го обърна с лице към себе си. На уличната светлина по страните на Жан-Клод блеснаха сълзи. Той плачеше за жена, която бе умряла преди повече от двеста години. Твърде много време за сълзи.

— Никога преди не си ми го казвал — гласът на Жан-Клод едва се чуваше.

Ашър го блъсна толкова силно, че той залитна.

— Спести си сълзите, Жан-Клод. Ще ти трябват за самия теб… и за нея. Съветът ми обеща отмъщение.

Жан-Клод изтри сълзите с опакото на дланта си.

— Няма да я убиеш. Те няма да ти позволят.

Ашър се усмихна много неприятно.

— Аз не искам живота й, Жан-Клод. Искам ти да страдаш.

Той започна да кръжи около мен като акула. Въртях се заедно с него и знаех, че е твърде близо и че ако се нахвърли, в никакъв случай няма да успея да извадя пистолета.

— Най-сетне имам онова, което ми е необходимо, за да те нараня, Жан-Клод. Обичаш друга. А любовта никога не е безплатна, Жан-Клод. Това чувство струва повече от всяко друго и аз ще видя как ще си платиш напълно.

Той застана пред Жан-Клод със стиснати юмруци, отпуснал ръце, и трепереше от усилието да не го удари. Жан-Клод бе престанал да плаче, но аз не бях сигурна, че ще отвърне на удара. В този момент разбрах, че той не иска да причини болка на Ашър. Чувството за вина е мощен източник на великодушие. Проблемът беше в това, че Ашър искаше да му причини болка.

Аз застанах между тях. Направих крачка напред. Ашър трябваше или да отстъпи назад, или да се докоснем. Той отстъпи, като ме гледаше така, сякаш не разбираше откъде съм се взела. За миг беше забравил за мен.

— Най-скъпо струващото чувство не е любовта, Ашър — казах аз и пак пристъпих напред, а той отстъпи още една крачка, — а ненавистта. Защото тя те яде отвътре и те опустошава, преди да те убие.

— Много мъдро — каза той.

— Мъдростта е хубаво нещо — съгласих се аз. — Но едно запомни: никога повече не ни заплашвай! Защото иначе ще те убия. Не давам пукната пара за твоите някогашни страдания. А сега да вървим!

Ашър ме гледа няколко секунди. После отвърна:

— С удоволствие. С нетърпение очаквам момента, когато ще ви представя на Съвета.

Той искаше думите му да прозвучат зловещо, така и се получи. Не исках да се срещам със страшилищата на вампирския народ, но трябваше да отида. Бях разбрала нещо за господарите-вампири: можеш да избягаш от тях, но не толкова далеко, че да не те хванат. Можеш да се скриеш, но не завинаги. Най-накрая ще те пипнат. А господарите-вампири не обичат да ги карат да чакат.

Аз шофирах. Ашър показваше пътя. Беше се облегнал на гърба на седалката ми. Не го помолих да си сложи предпазния колан. Жан-Клод седеше до мен, мълчеше и не поглеждаше никого.

— Нещо не е наред — внезапно каза Жан-Клод.

Аз го погледнах бегло.

— Имаш предвид нещо друго, освен пристигането на Съвета в града?

Той поклати глава.

— Не го ли усещаш?

— Нищо не усещам.

— Тъкмо там е проблемът — той се обърна, доколкото му позволяваше предпазният колан, и посрещна погледа на Ашър. — Какво се случва с моя народ?

Лицето на Ашър се показа цялото в огледалото за обратно виждане, сякаш той искаше да го виждам. Усмихваше се и цялото му лице се опъваше — явно изгарянето е било повърхностно и бяха останали само белези, а мускулите под кожата не бяха засегнати. Той изглеждаше самодоволен и удовлетворен. Това беше радостта, която изпитва котката, когато измъчва мишка.