Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Погледнах го.

— Какво искаш да чуеш от мен, Ашър?

— Искам да се ужасиш. Искам да видя на лицето ти онова, което виждам на всички лица вече двеста години — отвращение, омерзение, ужас.

— Съжалявам — казах аз.

Той се наведе напред, като изложи белезите на светлината. Явно притежаваше умение да разбира как биха изглеждали те на съответното осветление и къде ще паднат сенките. Вероятно години наред бе практикувал.

Аз просто го гледах. Гледах светлите му, съвършени очи, гъстата вълна от златисти коси, пълните устни. После свих рамене.

— Какво мога да кажа? Аз съм от тези, които си падат по косите и очите, а ти имаш великолепни коси и възхитителни очи.

Ашър се метна обратно на седалката си. Той ни гледаше и в очите му гореше страшен гняв. Толкова страшен, че дори изпитах боязън.

— Ето — рече той. — Ето, ти се боиш от мен. Виждам твоя страх, чувствам го, усещам вкуса му — той се усмихна самодоволно, дори тържествуващо някак.

— Кажи му от какво се боиш, ma petite .

Погледнах Жан-Клод, после пак Ашър.

— Не белезите ме плашат, Ашър, а твоята омраза.

Той се наведе напред и, вероятно не нарочно, косата му се разпиля по лицето като воал.

— Да, моята омраза плаши. Вдъхва ужас. И помни, Анита Блейк, тя е насочена срещу теб и твоя господар.

Разбрах, че има предвид Жан-Клод и повече не можех да споря, макар че ми се искаше.

— Омразата ни обезобразява — казах.

Той изсъска срещу мен и в този звук нямаше нищо човешко.

Погледнах го с досада.

— Хайде стига, Ашър. Не си забавен. Неведнъж съм виждала това. Ако искаш да се правиш на голям лош вампир, нареди се на опашката.

С внезапно гневно движение той свали палтото си. След палтото на седалката се сгърчи кафявото му сако от туид. Ашър обърна главата си и аз видях, че белезите се спускат надолу по врата му и се скриват под яката на бялата му риза. Той взе да я разкопчава.

Погледнах бегло Жан-Клод. Той седеше с безизразно лице. Предоставил беше на мен да се оправям както мога. Нищо ново.

— Не че не съм поласкана от предложението, но обикновено мъжете при мен не се събличат още на първата среща.

Той се озъби срещу мен и оголи гърдите си на светлината, без да измъква ризата от панталона си. Белезите се спускаха по кожата, сякаш някой беше прокарал разделителна линия през средата на тялото му. Едната половина беше бледна и съвършена, а другата — чудовищна. По лицето и шията бяха действали по-внимателно, отколкото по гърдите. Изгарянията бяха прокарали дълбоки бразди. Кожата дотолкова се беше сгърчила, че вече дори не изглеждаше истинска. Белезите преминаваха по корема и под колана на панталона.

Гледах, защото той така искаше. Когато най-накрая успях да го погледна в очите, не ми бяха останали думи. Преди време ми промиха със светена вода раната от ухапване на вампир. Това се нарича прочистване, но може да се назове и мъчение. Пълзях, ругах и повръщах. Дори не можех да си представя каква огромна болка е трябвало да изтърпи Ашър.

Очите му бяха облещени, свирепи и страшни.

— Белезите стигат чак до долу — рече той.

Тогава през ума ми преминаха видения, които предпочитах да забравя. На много неща можех да кажа: „Ау!“, но това би било твърде хлапашко и жестоко; „Съчувствам ти“ — това пък съвсем неуместно. Широко разтворих ръце и коленичих на седалката с лице към Ашър.

— Вече те питах веднъж, Ашър. Какво искаш да чуеш?

Той се дръпна колкото се може по-далече от мен и отново се притисна към вратата на джипа.

— Защо тя не извръща поглед? Защо не ме презира? Защо не е отвратена от това тяло?

„Както той бе отвратен.“ Тези неизречени думи увиснаха във въздуха със силата и напрежението на мълния.

— Ти и в моите очи не съзираш ужас, mon ami — рече Жан-Клод.

— Не, там виждам нещо по-лошо. Виждам съжаление — отвърна Ашър.

Отвори вратата на джипа, без да се обърне, и аз бих казала, че е паднал от колата, но това не беше така. Понесе се нагоре, без дори да докосне земята. Над мен се изви и зафуча вихрушка и Ашър изчезна.

Няколко секунди седяхме смълчани и гледахме отворената врата. Накрая аз се обадих само за да прекъсна мълчанието:

— Хората тук идват и си отиват толкова бързо!

Жан-Клод не схвана цитата от филма. Ричард би го разбрал. Той харесваше „Магьосникът от Оз“.

— Ашър винаги е бил много добър в летенето — отговори ми сериозно Жан-Клод.

Някой се изкикоти и този звук ме накара да се пресегна за файърстара. Гласът беше познат, ала тонът бе друг: високомерен, страшно високомерен.