Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Вече не можеш да ме убиеш със сребърни куршуми, Анита. Моят нов господар ми го обеща.

На отворената врата на колата се показа Лив. Тя надзърна вътре и ни погледна. После се подпря с мускулестите си ръце от двете страни на вратата. Усмивката й беше толкова широка и застинала, че кучешките й зъби проблясваха. Ако си просъществувал петстотин години като Лив, показваш зъбите си само ако искаш. Явно бе много доволна от нещо. Беше по черен спортен сутиен и къси шорти. Добре оформеното й мускулесто тяло проблясваше на уличното осветление. Тя беше от онези вампири, които Жан-Клод неотдавна беше поканил на своя територия. Трябваше да бъде един от неговите лейтенанти.

— Какво канарче си изяла? — попитах аз.

— Моля? — изгледа ме изпод вежди тя.

— Изглеждаш доволна като котка, изяла канарче.

Тя продължи да се мръщи. Лив говори перфектно английски, без акцент и дори понякога забравям, че не й е родният език. Много вампири губят първоначалния си акцент, но все пак има жаргонни изрази, които не разбират съвсем. Но пък бях готова да се обзаложа, че Лив владее славянски сленг, за какъвто не съм и чувала.

— Анита се интересува защо си толкова доволна — обясни Жан-Клод, — но мисля, че вече знам отговора.

Погледнах го, после пак се обърнах към Лив. Файърстарът беше готов за стрелба, но не беше насочен. Тя би следвало да е на наша страна. Обзе ме чувството, че това може да се е променило.

— Какво каза тя? Новият й господар ли? — попитах аз.

— Именно — отвърна Жан-Клод.

Вдигнах пистолета и го насочих към нея. Тя се засмя и това ме подразни. Лив пропълзя на задната седалка, като не преставаше да се смее. Това никак не ми хареса. Вярно, че беше на повече от шестстотин години и бе претърпяла промяна, но не притежаваше сила. Поне не толкова, че да посрещне със смях сребърни куршуми.

— Знаеш, че ще те застрелям, Лив. Не виждам кое тук му е забавното?

— Не го ли чувстваш, ma petite ? Не усещаш ли промяната в нея?

Поставих ръка на облегалката. Пистолетът ми бе насочен към пищната гръд на Лив. Бях на около половин метър от нея и от такова разстояние куршумът щеше да изтръгне сърцето й. Тя би трябвало да е притеснена. Но не беше.

Концентрирах се върху нея. Опитах се да приема силата й в себе си. И по-рано го бях правила и знаех как би трябвало да я усещам. Или поне си мислех, че знам. Сега мощта й биеше по черепа ми, блъскаше надолу по костите. Чувствах я като барабанене, толкова ниско и дълбоко, че беше почти болезнено.

Поех си дълбоко въздух и бавно издишах. Не прибрах пистолета. Той остана насочен към нея.

— Ако натисна спусъка, Лив, дори с такава нараснала мощ, ти все пак ще умреш.

Лив отправи дълъг и самодоволен поглед към Жан-Клод.

— Ти знаеш, че няма да умра, Жан-Клод.

— Само Странника може да даде такова прибързано обещание и да се надява да удържи на думата си — рече Жан-Клод. — Ти си твърде женствена за неговия вкус, освен ако не се е променил.

Лив презрително изкриви лице.

— Той е над тези дребни желания. Предложи ми единствено сила и аз я приех.

— Ако наистина вярваш, че Странника е превъзмогнал желанията на тялото — поклати глава Жан-Клод, — значи поведението му пред теб е било много… предпазливо.

— Той не е като другите — каза тя.

— Няма да спорим за това, Лив — въздъхна Жан-Клод. — Но внимавай да не се пристрастиш към силата му като към наркотик. Тогава няма да можеш без нея.

— Опитваш се да ме изплашиш, Жан-Клод, но няма да ти се удаде. Никога преди не съм усещала такава сила като неговата, а той умее да я предава. Аз ще бъда това, за което съм предназначена.

— Той може така да те изпълни със сила, че да се пръснеш, Лив, но тя няма да те направи господар. Ако ти е обещал това, значи те е излъгал.

— Тази нощ си готов да кажеш всичко, за да отървеш кожата — засъска тя.

— Възможно е — сви рамене Жан-Клод.

— Мислех, че Лив ти е дала клетва за вярност — рекох аз.

— Oui.

— Тогава какво става?

— Съветът ще следи стриктно за съблюдаването на правилата, ma petite . „Циркът“ е обществена сграда и Съветът може да пристъпи прага му неканен. Но обаче са намерили вътрешен човек, който да ги покани да влязат.

Вторачих се във вампирката, която се хилеше самодоволно на задната седалка.

— Тя ни е предала?

— Да — спокойно отвърна Жан-Клод и ме докосна по рамото. — Не я убивай, ma petite . Куршумът ще проникне в тялото й, но Странника няма да позволи смъртта на Лив. Просто ще изхабиш един патрон.