Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

И този път бе същото. Дори не мигнах.

Лив сви юмруци. Заговори, но се обърна не към мен и не към Жан-Клод, а към някой друг:

— Ти ми обеща! Обеща ми сила, с която да подчиня съзнанието й!

Подухна вятър, достатъчно хладен, че да настръхна и да се загърна в палтото.

Лив се засмя отривисто, все едно излая, и вдигна ръце, сякаш се загръщаше със студения вятър като с плащ.

Същият този вятър повдигна косите на тила ми, но не заради студа, а заради силата, която бе в него.

— А сега — каза Лив, — погледни ме в очите, ако смееш.

— Добре си научила репликата — отвърнах аз.

— Боиш ли се от погледа ми, Екзекуторке?

Студеният вятър, появил се неизвестно откъде, утихна след последно ледено докосване. Почаках лятната жега да ме обгърне отново, почаках по гърба ми да потече пот и след това вдигнах поглед.

Преди избягвах да гледам вампирите в очите. Имах някакъв естествен имунитет, но дори по-младите вампири бяха опасни. Хипнотичният поглед беше трик, който в по-голяма или по-малка степен владееха почти всички вампири. Силата ми беше нараснала и вампирските знаци я бяха укрепили. Тогава от какво се боях сега?

Срещнах виолетовия поглед на Лив, без да мигна. Отначало в тези очи нямаше нищо, освен необичайния цвят. Напрегнатостта ми изчезна, раменете ми се поотпуснаха. Очи като очи. После стана така, сякаш виолетовите й очи бяха вода, а аз се носех по водната повърхност, докато нещо изплува из дълбините и ме дръпна надолу. Чувството винаги е било подобно на падане, но този път нещо ме държеше, нещо тъмно и силно, и ме всмукваше като пробой в лед. Изпищях и взех да ритам, за да се измъкна от този леден пласт, да се добера до повърхността, която не беше физическа, не бе дори метафорична, но аз с усилие се издигах към нея. Мъчех се да се откъсна от притеглянето на мрака под мен.

Опомних се, застанала на колене на асфалтовата настилка на паркинга и стиснала ръката на Жан-Клод.

— Какво ти е, ma petite ! Добре ли си?

Аз само поклатих глава, все още бях неуверена в гласа си. Забравила бях колко мразя да се подчинявам на вампирски поглед. Забравила бях това чувство на безпомощност. Собствената ми сила ме бе направила нехайна.

Лив се опря отстрани на джипа. Тя също изглеждаше уморена.

— Този път почти успях да те пипна.

— Нищо не си пипнала — възвърнах си гласа аз. — Не в твоите очи потънах, а в неговите.

— Той ми обеща власт над теб, Анита — поклати глава тя, — сила, способна да подчини мисълта ти.

Позволих на Жан-Клод да ми помогне да стана, толкова слаба се чувствах.

— Значи те е излъгал, Лив. Това не е твоята сила, а неговата.

— Сега ти се боиш от мен — каза тя. — Чувствам страха ти.

— Да, изплаших се — кимнах. — Ако това те радва, тогава радвай се.

Заотстъпвах назад, по-далеч от нея. Още оръжия. Трябват ми още оръжия.

— Радвам се — рече тя. — Не можеш дори да си представиш колко се радвам.

— Неговата сила те е напуснала, Лив — отбеляза Жан-Клод.

— Но ще се върне — каза Лив.

Заобиколих джипа. Трябваше да се добера до багажника, обаче не исках да се доближавам до Лив. Този път ми се беше удало да се освободя, но не исках пак да предизвиквам съдбата.

— Силата може да се върне, Лив, но Анита прекъсна връзката ти с него. Отблъсна силата му.

— Не — възрази Лив. — Той сам й позволи.

Жан-Клод се засмя, този смях пробяга по кожата ми и разбрах, че Лив усеща същото.

— Странника би възпрял ma petite , ако това беше по силите му. Но той не можа. Тя е твърде едра риба дори за неговата мрежа.

— Лъжец! — възкликна Лив.

Оставих Лив и Жан-Клод да се препират. Да, аз се бях освободила от силата на Странника, ала това не беше нито приятно, нито лесно. Макар че, като се замисля, притеглянето прекъсна веднага, щом започнах да се съпротивлявам. Тъжната истина беше, че аз не се опитах да се предпазя по-рано. Вторачих се в очите на Лив неподготвена, просто чаках, твърдо уверена, че няма да й се удаде да ме подчини. Това беше глупаво. Не — самонадеяно. Понякога разликата между тези два епитета не е голяма.

Минах зад джипа и взех да ровя из багажника. Едуард, наемният убиец на върколаци, беше убедил един негов познат да реконструира автомобила ми. Страничното гнездо за резервното колело сега беше тайник. Вътре бяха браунингът ми и резервните патрони. Когато Едуард ме уговаряше, се почувствах глупаво, но явно е бил прав. Отворих скривалището и попаднах на изненада — автоматичен пистолет мини узи с колан за носене през рамото. На пистолета беше залепена бележка: