Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Ти, ma petite , би трябвало да знаеш по-добре от всички, че това не е така.

— Ти, струва ми се, каза, че тази нощ те не могат да ни убият.

— Така предполагах.

Страхотно! Всеки път, когато си помисля, че вече съм разбрала правилата, те се променят. И защо тези дяволски правила като че ли винаги се променят към по-лошо?

Уили се приближи към нас, като водеше Хана за ръка.

— Благодаря, Господарю. Благодаря, Анита.

На мършавото му лице имаше дълбоки рани — вероятно получени при първата схватка за „Цирка“. Те вече зарастваха. Той изглеждаше ужасно, приличаше на ходещ мъртвец дори повече от преди.

— Много зле изглеждаш — казах.

Той ми се усмихна и зъбите му блеснаха. Само три години бяха минали, откакто беше мъртвец. Умението да се усмихваш, без да показваш зъбите си, се придобива с известна практика.

— Добре съм — той погледна Жан-Клод. — Опитах се да ги спра. Всички се опитахме.

Жан-Клод напъха ризата в панталона си, приглади я отпред и постави ръка на рамото на Уили.

— Ти се бори със Съвета, Уили. Само по себе си това е геройство. Браво!

— Благодаря, Господарю!

Жан-Клод обикновено поправяше събеседника си, ако го наречаха „Господар“, но днес като че ли беше решил да съблюдава формалностите.

— Ела, трябва да отидем при Деймиън — Жан-Клод ми подаде ръка и понеже не разбрах добре какво иска, постави пръстите ми на пулса си. — Докосни ме така, сякаш проверяваш пулса ми.

— Какъв е смисълът?

— Това показва, че ти си ми повече от слуга или любовница. Този жест означава, че те считам за равна.

— А какво ще си помисли Съветът по този повод? — попитах аз.

— Така ще ги заставим да водят преговори не само с мен, но и с теб. На тях ще им се усложни работата, а на нас ще се предоставят повече възможности.

Поставих ръка на китката му. Пулсът му беше стабилен.

— Да всеем смут в редиците на врага?

Той кимна — почти се поклони.

— Точно така, ma petite . Точно така.

Аз тръгнах редом с него към коридора. Дясната ми ръка беше пъхната в джоба и държеше браунинга, който бях вдигнала от пода. Когато излязохме в коридора, пулсът на Жан-Клод се ускори.

Деймиън лежеше на хълбок. Беше пронизан с меч. Избилата около раната кръв бе попила в тъмния плат на куртката, която той бе облякъл на голо, без риза. Острието на меча се подаваше от гърба на Деймиън — беше прободен смъртоносно. Трудно можеше да се определи със сигурност, но като че ли мечът беше минал през сърцето му.

До Деймиън стоеше някакъв нов вампир. В ръцете си държеше меч с дълга дръжка, насочен с острието надолу, като бастун. Познах меча. Беше същият, с който Деймиън спеше в своя гроб.

Новият вампир беше широкоплещест, висок над метър и деветдесет. Прическата му бе с форма на паница и жълти къдрици се спускаха около лицето, но ушите бяха открити. Носеше бяла туника и бял панталон — бяло върху бяло, и стоеше изпънат като войник на пост.

— Уорик — обърна се към него Жан-Клод. — Надявах се, че можеш да избегнеш благодеянията на Ивет.

Високият вампир ни погледна. Погледът му се спря на моите пръсти върху китката на Жан-Клод. Той застана на едно коляно, наведе глава и ни подаде меча на Деймиън, държейки го с двете си ръце.

— Той се сражава добре. Отдавна не бях срещал такъв противник. Забравих се и го сразих. Но не желаех смъртта на този храбър воин. Това е голяма загуба.

Жан-Клод взе меча от ръцете на вампира.

— Спести си извиненията, Уорик. Аз дойдох да спася Деймиън, не да го погреба.

Уорик вдигна към нас сините си очи.

— Но аз пронизах сърцето му! Ако ти беше Господарят, който го е създал, все още щеше да има надежда, но не ти си го повикал за втори живот.

— Обаче аз съм Господар на града и Деймиън е положил пред мен кървава клетва.

Уорик постави меча на земята, до неподвижното тяло на Деймиън.

— Тогава твоята кръв може да го призове. Моля се това да се окаже достатъчно.

Аз се вторачих в него. Никога не бях чувала от вампир думата „моля се“. По очевидни причини вампирите не се молят твърде много — на кого да се молят, кой ще отвърне на молитвите им? О, да, имаше я Църквата на вечния живот, но това е по-скоро хуманистична религия, нещо от рода на „нова вълна“. Не съм убедена, че там много се говори за Бога.

Косата на Деймиън беше рижа, почти кървавочервена, в поразителен контраст с алабастровата белота на кожата му. Знаех, че на зелените му очи би завидял всеки котарак, но сега те бяха затворени и ако нещата тръгнеха на зле, можеше никога вече да не се отворят.