Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Да — придърпах лежащия на хълбок Деймиън към коленете си, заедно с пронизалия го меч. Жан-Клод ми помогна. Раменете на Деймиън лежаха на коленете ми, главата му — в свивката на ръцете ми. Опитах се да напипам сърцето му, но се натъкнах на острието на меча. Той действително беше пронизал сърцето. Дори с моята помощ, дори с помощта на Жан-Клод, ако беше с петстотин години по-млад, той щеше да е мъртъв. Само някой на възраст, надвишаваща хиляда години, може да го спаси. Аз го усещах с цялото си тяло, с главата си. През нарастващата сила успях да осъзная, че съм седнала с гръб към коридора. Трудно ми беше да мисля, но попитах:

— Докато не го съживим, в примирие ли сме с тях?

— Имаш предвид дали няма да ни нападнат, докато го спасяваме?

— Да.

— Аз ще ви пазя — каза Уорик и вдигна меча на Деймиън.

— Това не е ли конфликт на интереси? — попитах аз.

— Ако той не се вдигне, ще ме накажат за това, че съм го убил. Не само съжалението за собствената ми непредпазливост ме кара да ви помогна, но и страхът от онова, което ще направи моята господарка.

Жан-Клод гледаше лежащия Деймиън.

— Падма иска да ни убие заради силата, която ни даде триумвиратът, ma petite . Сега, когато узнае, че ти си вдигнала Деймиън от гроба като зомби, той ще се страхува още повече от теб.

— Нима Уорик ще му каже?

Жан-Клод се поусмихна.

— Не е необходимо Уорик да ти казва, нали, Страннико?

Около нас се чу шепот:

— Тук съм.

Взрях се във въздуха, в празнотата.

— Ах, ти, мерзавецо, ти подслушваш?

Уили се размърда, Хана се дръпна от него.

— Аз върша много неща, Анита — Уили се обърна към нас и в очите му гореше същият древен разум. — Защо скри от нас тази информация, Жан-Клод?

— Дори без да я знаеше, ти ме смяташе за заплаха, Страннико. Виниш ме, че съм я скрил от теб?

Уили се усмихна едновременно любезно и снизходително.

— Не, едва ли.

Жан-Клод стисна дръжката на меча и постави ръка на гърдите на Деймиън, подготвяйки се за рязкото дръпване на меча.

— Може би трябва да преместиш ръката си, ma petite . Мечът е остър.

Поклатих глава.

— Искам да накарам сърцето му да затупти. А не мога да го сторя, без да го докосвам.

Жан-Клод обърна глава и ме погледна.

— Магията те държи, ma petite , и ти не си на себе си. Поне използвай лявата си ръка.

Той беше прав. Магията — липсваше по-добра дума — нарастваше. Никога преди не бях усещала така своята сила, освен при кърваво жертвоприношение. Разбира се, там имаше достатъчно кръв, просто не аз я бях проляла. Но усещах сърцето на Деймиън в гърдите му — сякаш можех да проникна вътре и да погладя мускула. Сякаш не го виждах, но го чувствах. Всъщност не беше и това. Не може да се опише с думи. Не беше нито докосване, нито поглед и все пак аз го усещах. Отдръпнах дясната си ръка и поставих лявата на застиналото сърце на Деймиън.

— Готова ли си, ma petite ! Кимнах.

Жан-Клод застана на колене.

— Аз съм Господарят на града. Моята кръв си пил. Моята плът си докоснал. Ти си мой, Деймиън! Ти дойде при мен по своя воля. Ела при мен, Деймиън! Стани при моя зов! Ела в ръката ми!

Той стисна по-здраво дръжката на меча. Почувствах как тялото на Деймиън потрепна, но все едно нямаше скелет, все едно не беше живо.

Усещах сърцето му, галех го, то беше студено, мъртво.

— Аз съм повелител на сърцето ти, Деймиън — каза Жан-Клод. — Заповядвам му да бие.

— Ще го заставим да бие — рекох аз. Гласът ми звучеше далечно и странно, сякаш въобще не беше мой. Силата се движеше чрез мен, чрез Деймиън и Жан-Клод. Чувствах я как се разлива навън и знаех, че всяко тяло наблизо ще усети нейния прилив.

— Хайде — прошепнах аз.

Жан-Клод ме погледна за последен път и насочи цялото си внимание към Деймиън. С едно рязко движение той изтръгна острието.

Духът на Деймиън се опита да последва острието, да се измъкне през раната. Почувствах как се изплъзва. Повиках го, притиснах го към мъртвата плът, но това не беше достатъчно. Тогава поставих ръка на сърцето му. Острието преряза дланта ми и кръвта, топла, човешка, потече по раната. Духът на Деймиън се поколеба. Спря се да опита кръвта ми. И това бе достатъчно. Аз вече не галех сърцето му, а го масажирах, изпълвах го с нашата енергия.

Сърцето се блъсна в гръдния кош толкова силно, че го усетих с костите си. Деймиън изопна гръб, вдигна се от коленете ми, отметна глава, отвори уста в беззвучен вик, очите му се облещиха. После рязко се смъкна обратно в скута ми.

Той ме загледа изплашено. Сграбчи ръката ми, понечи да каже нещо, но не можа поради тупащия в гърлото му пулс. Усещах кръвта в тялото му, биенето на сърцето му, възвръщащия се в него живот.