Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Уорик застана на колене почти на една ръка разстояние от мен. Каквото и да се случеше сега, ние щяхме да бъдем странични наблюдатели. Такъв беше замисълът, струва ми се.

Уорик гледаше към отсрещната стена и с всички сили се стараеше да не ни обръща внимание. Бяла ципа покри сините му очи, те постепенно помътняваха, ослепяваха — толкова незабележимо, че нямаше да ми направи впечатление, ако не стоях съвсем близо до него.

Очите му започнаха да хлътват, да гноясват и да се разпадат. Лицето му все още беше съвършено, силно, героично, като на гравюра на Сейнт Джордж, но очите се превръщаха в празни гноясващи кухини. Гъста зеленикава гной потече по страните му.

— Тя ли прави това с него? — попитах аз.

— Да — отвърна Жан-Клод едва чуто.

От гърлото на Уорик се изтръгна тих звук. Черна течност рукна от устата му и се стече по устните. Той се опита да изкрещи, но се чу само дълбоко, задавено къркорене. После падна на четири крака. От устата, очите, ушите му течеше гнойна течност, която се събираше в локвички на пода, по-гъста от кръв.

Тя би трябвало да вони, но при вампирите често се случва гноенето да е без миризма. Уорик избълва на пода собствените си гноящи вътрешности.

Ние се отдръпнахме от разширяващата се локва, за да не стъпим в нея. Това не можеше да ни причини никаква вреда, но дори другите вампири отстъпиха назад.

Уорик падна на хълбок. Белите му дрехи почти почерняха от кръв. Но под тази съсирваща се каша той все още беше цял, тялото му си оставаше недокоснато.

Той зашари с ръце — безпомощен жест на слепец. Жест, който по-добре от всякакви думи говореше, че силно го боли, но още е в съзнание, все още чувства и мисли.

— Господи! — възкликнах аз.

— Трябва да видите и какво мога да правя със своето тяло — каза Ивет.

Ние се обърнахме към нея. Тя все така стоеше там и притискаше Джейсън към крака си. Беше бяла, светеща фигура — цялата, освен ръката й. От лакътя надолу започна да се стича зелена гной.

Джейсън забеляза това и се развика, но Ивет дръпна каишката и стегна нашийника така, че той мигом млъкна. Тя погали лицето на Джейсън с гноящата ръка, като остави тъмно петно от нещо гъсто и твърде реално.

Джейсън пощуря, започна да се дърпа от нея. Тя дръпна каишката и стегна нашийника така, че лицето му порозовя, после почервеня. Той се мъчеше да се отскубне, като риба, хваната на въдица. Лицето му посиня, но той продължаваше да се дърпа от гноящата й ръка.

После припадна на пода. Беше се задушил почти до загуба на съзнание.

— Той вече е имал удоволствието да опита гноящата плът на вампирите, нали, Джейсън? Колко е изплашен! Затова Падма го даде на мен — Ивет бавно съкращаваше разстоянието между себе си и беззащитното тяло на Джейсън. — Едва ли ще запази разсъдъка си дори и една нощ. Каква наслада!

— Ние умеем да се наслаждаваме и без да вършим такива низости — казах аз, извадих от джоба си браунинга, показах й го. — Не го докосвай!

— Вие сте покорен народ, Анита. Още ли не си го разбрала?

— Покори това — казах аз, вдигнах браунинга и го насочих в нея.

Жан-Клод докосна ръката ми.

— Прибери пистолета, ma petite .

— Няма да й дадем Джейсън.

— Тя няма да го получи — рече той и устреми поглед към Ивет. — Джейсън е мой. Във всеки смисъл е мой. Няма да го деля с теб и е против правилата на гостоприемството да правиш с някого от моите нещо, което му нанася непоправима вреда. Лишаването му от разум е нарушение на законите на Съвета.

— Падма не смята така — възрази Ивет.

— Да, но ти не си Падма.

Жан-Клод се плъзна към нея. Неговата сила започна да изпълва коридора като студена течаща вода.

— Ти беше моя играчка повече от сто години, Жан-Клод. Наистина ли мислиш, че сега можеш да ми се опълчиш?

Почувствах как тя се хвърли напред и удари като с нож, но силата й се срещна със силата на Жан-Клод и отстъпи. Сякаш тя удряше в мъгла. Силата на Жан-Клод не оказваше съпротива, тя поглъщаше.

Жан-Клод пристъпи напред, почти докосна Ивет и изтръгна каишката от ръката й. Тя докосна лицето му с гноящата си ръка, размазвайки по бузата му нещо по-противно от кръв.

Жан-Клод се засмя и смехът му беше остър, като парчета счупено стъкло. Болезнено беше да го слушаш.

— Видях най-лошото, на което си способна, Ивет. Нищо ново не можеш да ми покажеш.

Тя отпусна ръце и го загледа.

— Предстоят още много удоволствия. Падма и Странника те очакват.

Тя не знаеше, че Странника вече е сред нас. Тялото на Уили си стоеше кротко, без да издава присъствието на Странника. Интересно.