Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Няма да обсъждам това с теб!

— Просто се опитвам да разбера колко е важен за теб всеки от приятелите ти, Анита.

Отново поклатих глава. Не ми харесваше посоката, в която поемаше този разговор. Ако кажех нещо неуместно, Странника можеше да започне да нарязва Уили на парчета. Виждах, че към това се върви. Пред мен имаше капан и всяка моя дума ме отвеждаше право към него.

— ma petite много цени приятелите си — намеси се Жан-Клод.

Странника вдигна ръка.

— Не, тя сама трябва да отговори на този въпрос. Искам да разбера смисъла на нейната вярност, не на твоята — той ме погледна от педя разстояние, неприятно близко. — Колко са важни за теб приятелите, Анита? Отговори на въпроса!

Намислих един отговор, който можеше да не отвежда натам, накъдето искаше Странника.

— Толкова, че съм готова да убивам заради тях.

Очите му се разшириха, устата му се отвори от изумление.

— Заплашваш ли ме?

Свих рамене.

— Зададе въпрос и аз ти отговорих.

Той отметна глава назад и се разкикоти.

— О, от теб би излязъл чудесен мъж.

Достатъчно дълго си имах работа с разни мачовци, за да знам колко искрен е този комплимент. Те никога не разбираха скритото в него косвено оскърбление. Е, добре, щом не режеха на парчета някой скъп за мен, няма да му обръщаме внимание.

— Благодаря — рекох.

Лицето му веднага стана безизразно, смехът изчезна от него като лош спомен. Единствено очите му, очите на Уили останаха живи, блестяха със сила, която пълзеше по кожата ми като хладен вятър. Странника ми предложи ръката си, както бе сторил по-рано Жан-Клод.

Обърнах глава към Жан-Клод и той едва забележимо кимна. Поставих окървавената си ръка върху китката на Странника и пулсът му учестено и силно заби под пръстите ми. В малката рана сякаш затуптя в същия ритъм второ сърце. Кръвта потече още по-силно, привлечена от неговата сила, потече по ръката ми към лакътя, капеше в ръкава на палтото и попиваше в тъмния плат. На китката на Странника се появиха тънки струйки кръв. Моята кръв.

Сърцето ми заби по-силно, усилваше страха, движеше по-бързо кръвта. Знаех, че той може да застави кръвта да изтече от малката рана. Да източи всичката ми кръв, всичката сила, просто за да покаже на какво е способен.

Сърцето ми биеше в ушите. Знаех, че трябва да дръпна ръката си, но не я владеех, сякаш нещо пречеше на заповедта на съзнанието ми да стигне до ръката.

Жан-Клод се пресегна към мен, но Странника каза:

— Не, Жан-Клод. Аз ще призная силата й, с която би трябвало да се съобразяваме, ако тя сама успее да се освободи от тази хватка.

Гласът ми беше хрипкав, задъхан, сякаш бях тичала, но можех да говоря, просто не можех да помръдна ръката си.

— Какво ще получа в замяна?

Той се засмя самодоволно. Стори ми се, че най-накрая бях задала въпрос, от който той остана доволен.

— Какво искаш?

Замислих се, а през това време пулсът в ръката ми биеше все по-силно и по-силно. Кръвта започваше да попива в ръкава на Странника, ръкава на Уили. Исках Уили да се върне.

— Неприкосновеност за мен, моя народ и моите приятели.

Той отметна глава назад и се захили гръмогласно. Този кикот секна внезапно, като в стопкадър.

— Отскубни се от хватката, Анита, и аз ще ти гарантирам онова, което искаш, но ако не успееш, какво ще получа аз?

Знаех, че това е уловка, знаех, но нямах представа как да се измъкна от нея. Ако кръвта ми продължаваше да изтича, щях да изгубя съзнание и това щеше да е краят.

— Кръв — отвърнах.

Той се усмихна.

— Аз и сега я имам.

— Ще ти дам да пиеш от мен доброволно. Това нямаш.

— Съблазнително е, но недостатъчно.

Пред погледа ми заплуваха сиви петна. По тялото ми изби студена пот, леко ми прилоша. Припадъкът вследствие загуба на кръв не настъпва бързо, но Странника го ускоряваше. Не можех да измисля какво да му предложа; изобщо ми беше трудно да мисля.

— Какво искаш?

Жан-Клод въздъхна, сякаш бях казала нещо, което не биваше да се казва.

— Истината.

Бавно се отпуснах на колене и щях да се строполя, ако не беше ръката на Странника, държаща ме за лакътя. Сивите петна пред погледа ми ставаха все по-големи. Все повече ми се виеше свят.

— Каква истина?

— Кой всъщност уби Земетръсеца? Кажи и си свободна.

Преглътнах трудно и прошепнах:

— Майната ти!

Свлякох се на земята, като все още се държах за него, кръвта ми все още течеше. Той се наведе над мен, но със замъглените си очи виждах само Уили, острите черти на лицето му, Уили с крещящите му костюми и още по-грозни вратовръзки. Уили, който обичаше Хана толкова нежно, че ми засядаше буца на гърлото. Протегнах ръка и докоснах това лице, прокарах пръсти по черната му блестяща, зализана назад коса, хванах брадичката му и прошепнах: