Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Какъв ти е той? — попита Падма.

— Това е Рафаел, кралят на плъховете. Той ми е приятел.

Вратата на подземието се отвори и влезе Хана. Веднага ми стана ясно, че всъщност е Странника. Той бе облегнал на вратата изключително женственото й тяло и се опитваше да изглежда мъжествено.

— Не можеш да дружиш с всяко чудовище в този град.

— Искаш ли да се обзаложим?

Той поклати глава. Русата коса на Хана се замята назад-напред също като в реклама на шампоан. Той се засмя съвсем по момичешки.

— О, не, Анита Блейк! Няма да сключа с теб втора сделка за тази нощ — той заслиза по стъпалата. Беше свалил обувките на високи токчета и се понесе надолу само по чорапи. — Но ще има и други нощи.

— Аз поисках неприкосновеност и ти ни я даде — казах му. — Нищо повече не можеш да ни дадеш.

— Обещах ви неприкосновеност само за тази нощ, Анита.

— Не помня да си поставял времеви рамки в обещанието си — отбеляза Жан-Клод.

Странника махна с ръка при това възражение.

— И така беше ясно.

— Не и на мене — рекох аз.

Той спря в другия край на масата, до Падма. Погледна ме със сивите очи на Хана и се намръщи.

— Всеки друг би разбрал, че имам предвид само тази нощ.

— Ти самият каза, Страннико, че тя не е всеки друг — обади се Жан-Клод.

— Той е само един от членовете на Съвета — намеси се Падма. — Не може да се договаря от името на всички нас. Възможно е да ни застави да ви пуснем днес, но нищо повече. Не може да ви освободи, без да се съобрази с мнението на останалите.

— Значи обещанието му нищо не струва — казах аз.

— Ако знаех, че искаш безопасност за цялото време на нашето пребиваване тук — заговори Странника, — щях да поискам повече, не само истината за смъртта на Земетръсеца.

— Ние се договорихме. Аз изпълних задълженията си — казах аз.

Той се опита да скръсти ръце на гърдите си, но се наложи да ги постави на корема си — гърдите на Хана му попречиха. Жените просто не са сътворени да изглеждат страховито.

— Създаде ми още един проблем, Анита. По-мъдро би било да не създаваш толкова проблеми.

— Заплашвай, колкото искаш — отвърнах аз, — но днес не можеш и с пръст да ни докоснеш.

— Не си набивай това в главата — гласът му звучеше по-ниско, изтръгнат от гърлото на Хана.

Заобиколих масата и застанах до главата на Рафаел. Исках да погаля косата му и не смеех. Сълзи напираха в очите ми.

— Освободете го. Той ще дойде с нас, иначе твоята дума не струва пукната пара, Страннико.

— Няма да ви го дам — отсече Падма.

— Ще постъпиш както казаха — отвърна му Странника.

Аз извърнах глава, за да не гледам обезобразеното тяло на Рафаел. Освен това не исках тези негодници да видят сълзите ми. Отвръщайки поглед от Рафаел, можах по-добре да огледам Силви. Вцепених се при тази гледка.

Панталонът й беше смъкнат до глезените, обувките й не бяха свалени. Направих една крачка, после още една и почти се затичах към нея. Коленичих. Бедрата й бяха омазани с кръв, ръцете й — свити в юмруци, очите й — силно стиснати. Тя шепнеше нещо, съвсем тихо, повтаряше го отново и отново. Докоснах ръката й и тя потрепери, заговори малко по-високо, но аз разбрах само една дума: „Не, не, не.“ Отново и отново, като мантра.

Заплаках. По-рано днес се канех да застрелям Силви, а сега плачех от жал за нея. Превръщах се в истински социопат. Със Силви имахме сметки за уреждане, но това… Тя дори не харесваше мъже — при никакви обстоятелства. Затова случилото се с нея беше още по-жестоко, още по-оскърбително. Или пък просто я помнех много горда и самоуверена. За мен бе непоносимо да я видя в такова състояние.

— Силви, Силви, аз съм, Анита — прииска ми се да оправя облеклото й, но се боях да я докосна, преди да е осъзнала, че това съм аз. — Силви, чуваш ли ме?

Джейсън дойде при нас.

— Нека опитам.

— Тя не иска да я докосва мъж.

— Няма да я докосвам — той коленичи до нея. — Аз мириша на глутница, а ти не — той поднесе ръка към носа й, като внимаваше да не я докосне. — Подуши миризмата на глутницата, Силви. Почувствай утехата на нашето докосване.

Тя престана да повтаря „не“, но само това. Дори не отвори очи.

Станах и огледах всички, които бяха в стаята.

— Кой го направи?

— Тя можеше да го прекрати във всеки момент — каза Падма, — като предаде на мен глутницата. Всичко щеше да свърши и тя щеше да бъде свободна.

— Кой го направи? — изкрещях аз.

— Аз — отвърна Падма.

Сведох поглед към пода и когато отново го вдигнах, моето узи беше насочено в него.