Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Няма да убия Ричард.

— Хубаво, защото не ми се иска да те убия.

Тя се засмя и смехът й тутакси премина в плач, но по-тих, по-спокоен, не толкова отчаян.

Погледнах останалите. Мъжете, живи и мъртви, ме гледаха.

— Рафаел идва с нас, решено е.

— Много добре — кимна Падма.

Фернандо се обърна към него.

— Татко, не можеш да й позволиш това. Вълците да, но не и краля на плъховете.

— Спокойно, Фернандо.

— Няма да остане жив, ако не се подчини.

— Ти не си бил достатъчно плъх, за да му станеш доминант, не е ли така, Фернандо? — попитах аз. — Той е по-силен, отколкото ти изобщо можеш да бъдеш, и по тази причина го ненавиждаш.

Фернандо направи крачка към мен. Падма и Странника го удържаха, като поставиха ръце на раменете му. Жан-Клод застана между нас.

— Да си вървим, ma petite . Нощта се оказа твърде дълга.

Странника бавно се отдръпна от Фернандо. Не знам на кого той имаше по-малко доверие — на мен или на плъхчето. После Странника започна да разхлабва веригите на Рафаел. За негов късмет, плъхолакът все още беше в безсъзнание.

Аз станах, Силви ме последва. Тя се откъсна от мен, опита се да ходи сама и едва не падна. Аз я подхванах, Джейсън я улови за другата ръка.

Фернандо се разсмя.

Силви залитна, сякаш я бяха зашлевили. Този смях раняваше по-силно от всякакви думи. Поставих устни на бузата й, притиснах със свободната си ръка лицето й към своето и прошепнах на ухото й:

— Той е мъртъв, помни това.

Тя се притисна за миг към мен, после кимна, изправи се и позволи на Джейсън да й помогне да се изкачи по стълбището.

Жан-Клод повдигна Рафаел много внимателно и го покачи на рамото си. Рафаел застена, стисна юмруци, но не отвори очи.

Аз се обърнах към Странника:

— Трябва да си намериш друг кон. Хана идва с нас.

— Разбира се — рече той.

— Веднага, Страннико!

Той ме изгледа надменно — никога не бях виждала такова високомерно изражение на лицето на Хана.

— Не позволявай на един успешен фокус да те превърне в глупачка, Анита.

Усмихнах се, знаейки, че тази усмивка не е приятна. В нея имаше горчивина, високомерие и гняв.

— Търпението ми за тази нощ се изчерпа, Страннико. Бързо излизай от нея или… — тикнах дулото на браунинга в слабините на Фернандо. Всички стояха рамо до рамо.

Очите на Фернандо се облещиха, но не личеше да се е уплашил, колкото ми се щеше. Очаквах друго. Натиснах дулото малко по-силно — повечето мъже в този случай отстъпват. Той леко изохка, но се наведе към мен и се опита да ме целуне.

Засмях се. Смеех се, докато устните му търсеха моите, а дулото опираше в тялото му. И смехът, не пистолетът, го накара да се дръпне назад.

Хана падна на колене. Странника я беше оставил. Някой трябваше да й помогне да се изправи. Помислих си за Уили. Той веднага дойде и без да ме погледне, помогна на Хана да стане. Не снемах поглед от негодниците. Проблемите трябваше да се решават един по един.

— Защо се смееш? — попита Фернандо.

— Защото си прекалено глупав, за да оцелееш — отдръпнах се от тях, с все още насочен в него пистолет. — Той единствен син ли ти е? — попитах Падма.

— Единствено дете — отвърна Падма.

— Моите съболезнования — казах.

Не, не го застрелях. Но докато гледах злите очи на Фернандо, аз знаех, че ще има и други възможности. Някои хора търсят смъртта от отчаяние, други се хвърлят към нея от безразсъдство. Ако Фернандо искаше да я намери, аз с удоволствие щях да му помогна.

Рафаел лежеше на кушетката за прегледи, но не бяхме в болницата. Ликантропите имаха импровизирано спешно отделение в сутерена на сградата, която бе тяхна собственост. Веднъж и на мен ми бяха промивали раните тук. Сега на кушетката лежеше по очи Рафаел. Беше поставен на системи с хранителни разтвори и обезболяващи средства. Обезболяващите невинаги действат на ликантропите, но трябваше нещо да се пробва. Той дойде в съзнание още в джипа. Не започна да вие от болка, но сподавените стенания, които се изтръгваха от гърлото му при всяко друсване на колата, бяха напълно достатъчни.

Доктор Лилиан беше дребна жена с прошарена коса. Прическата й бе в строго делови стил. И тя беше плъхолак. Обърна се към мен и каза:

— Направих за него всичко, което можах.

— Ще се възстанови ли?

— Да — кимна тя. — Ако преживее шока и загубата на кръв, единствената опасност остава инфекцията. С нея няма да можем да се справим.

— Оказва се, че понякога е полезно да се покриваш с козина.

Тя се усмихна и ме потупа по рамото.