Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Тя го обви с гниещи ръце през талията и му се усмихна. Тялото й се разкапваше, тъмна течност се стичаше по бялата й рокля. Гъстата й руса коса съхнеше пред очите ни и се превръщаше в чуплива слама.

— Тогава ме целуни, Уорик, за последен път. Докато съмне, трябва да съм ти намерила заместник.

Той я обхвана с ръце, скрити в дългите бели ръкави, и я притисна към себе си.

— Не, Ивет, не — сведе поглед към нея и на лицето му се мярна нещо много подобно на нежност. — Прости ми — рече тихо и изпъна ръце пред себе си.

От дланите му внезапно лумна син огън със странно блед цвят, по-светъл дори от пламъка на горящ газ.

Ивет обърна към огъня своето почти разложило се лице.

— О, ти няма да посмееш — каза тя.

Уорик сключи ръцете си около нея. Първо пламна роклята й. Тя изпищя.

— Не бъди глупак, Уорик! Пусни ме!

Но той не я пусна и когато огънят обхвана плътта й, тя се възпламени, сякаш беше залята с бензин. Гореше с яркосин пламък, крещеше и се съпротивляваше, но той крепко я притискаше към гърдите си. Тя дори не можеше да удря с ръце по пламъците.

Огънят обгърна Уорик със син ореол, но той не пламна. Стоеше жълто-бял всред синия огън, като изображение на светец на икона. Наподобяваше нещо свято, чудесно и в същото време ужасно. Стоеше и сияеше, а Ивет започна да почернява и да се разпада в ръцете му. Той ни се усмихна.

— Господ не ме е изоставил. Само моят страх ме е държал в робство при нея през всичките тези години.

Ивет се гърчеше в ръцете му, все още се мъчеше да се изскубне, но той я държеше здраво. Той падна на колене и наклони глава, а тя гореше, плътта й падаше на черни люспи от костите й, но тя все още крещеше. Залата се напълни със смрад от изгоряла коса и препечено месо, но почти нямаше дим, само зноят се усилваше. Всички присъстващи се дръпнаха от тях. Накрая, за всеобщо облекчение, Ивет спря да се движи и да крещи.

Мисля, че докато тя виеше, гърчеше се и гореше, Уорик се молеше. Сините езици на пламъците вече достигаха почти до тавана. Те внезапно промениха цвета си, станаха жълто-оранжеви, като обикновения огън.

Спомних си разказа на Маккинън за подпалвача, който изгорял, когато огънят променил цвета си.

— Уорик! — извиках аз. — Уорик! Пусни я. Ще изгориш с нея.

Гласът му се чу за последен път:

— Аз не се боя от обятията на Господа. Господ иска жертви, но е милостив.

Уорик замлъкна окончателно. Огънят взе да го поглъща, но той не издаде и едно стенание. И в тази тишина дочухме друг глас — един висок писък, тих и безсловесен, безжалостен, безнадежден. Ивет все още бе жива.

Накрая някой се опомни и попита дали тук някъде няма пожарогасител. Джейсън отговори:

— Не, няма.

Разменихме си погледи и аз разбрах, че той много добре знае къде е пожарогасителят. И Жан-Клод, когото държах за ръка, също знаеше. По дяволите, и аз знаех. Никой от нас не се втурна да го вземе. Оставихме я да изгори. Оставихме ги да изгорят и двамата. Ако можех, бих спасила Уорик, но Ивет… нека да гори, милата.

Съветът си замина. Двама от членовете ни дадоха дума, че повече няма да ни безпокоят. Не съм сигурна дали им повярвах, но какво по-добро можеха да ни предложат? Ричард и аз редовно се срещаме с Жан-Клод и се учим да управляваме знаците. Все още не мога да контролирам мунина, но работя по това и Ричард ми помага. Стараем се да не се държим зле един с друг. Той замина извън щата до края на лятото, за да довърши дисертацията си по свръхестествена биология. Трудно е да се работи по знаците от такова голямо разстояние.

Той се е обърнал към тамошната глутница в търсене на възможни кандидатки за лупа. Не знам какво да мисля по този повод. Дори не съм сигурна, че Ричард ще ми липсва. По-скоро ще ми липсва не той, а глутницата, ликоите. Винаги можеш да си намериш друг приятел, но семейството, особено толкова странно, е рядък дар. Всички леопардлаци се присъединиха към мен, дори Елизабет. Каква изненада!

Те ме наричат своя Намир-Ра, кралица на леопардите. Аз и Тарзан, а, представяте ли си?

Предадох Фернандо и Лив на Силви. Ако все пак нещо остана от тях, то е само за спомен.

Натаниел поиска да се пренесе при мен. Аз плащам наема за квартирата му. Той е просто изгубен, ако няма кой да внася ред в живота му. Зейн, който се възстанови от огнестрелните си рани, казва, че Натаниел се нуждае от господар или господарка, че той е нещо като „домашен любимец“, тоест някой, който е на по-долно стъпало и от роба и който не може да бъде самостоятелен. Никога не бях чувала за такова нещо, но като че ли е вярно, поне в случая с Натаниел. Не, не знам какво смятам да правя с него.