Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

— Бях сигурен, че никой няма да пострада.

— Ти си пирокинетик — казах аз.

Той се намръщи.

— Аз получих дар от Господ. Това беше първият знак, че благоволението му към мен се връща. Струва ми се, че по-рано се страхувах от Светия огън. Боях се, че той ще ме унищожи. Но сега не се страхувам от собствената си гибел. Тя иска да използвам дара Божий, за да върша злодеяния. Поиска да изгоря тази вечер вашия стадион заедно с всички хора там.

— Какво си направил, Уорик? — попитах аз.

— Нищо — прошепна той.

Ивет го чу и ненадейно се оказа близо до нас. Белите й поли се размятаха. Хвана го за брадичката и го обърна с лице към себе си.

— Целият смисъл на подпалването на други сгради беше в това да се оставят следи, водещи към днешната кулминация, към малкото жертвоприношение тази вечер, към огненото жертвоприношение за нашия господар. Ти подпали стадиона, както бяхме планирали.

Той поклати глава, сините му очи бяха широко отворени, ала не от страх.

Тя го удари толкова силно, че на бузата му остана червен отпечатък от дланта й.

— Ах ти, свят мерзавецо! И двамата се подчиняваме на един и същ господар. Жив ще се скапеш, така да знаеш.

Уорик стоеше прав като свещ. Виждаше се, че очаква да започне мъчението. В белите си одежди приличаше досущ на свят воин. Лицето му беше умиротворено, приятно за гледане.

Силата на Ивет се устреми напред и леко ме блъсна. Но Уорик стоеше на предишното си място, недокоснат и чист. Нищо не се беше случило. Ивет се обърна към нас.

— Кой му помага? Кой го защитава от мен?

Разбрах какво се случва.

— Никой не му помага, Ивет. Той е вампирски господар и ти вече не можеш да му навредиш.

— Какви ги приказваш? Той е мой. И мога да правя с него каквото поискам. Винаги е бил мой.

— Вече не е — рекох.

Уорик се усмихна, на лицето му се изписа блаженство.

— Господ ме освободи от теб, Ивет. Той най-накрая ми прости за моето падение. Въжделението по бялата ти плът ме водеше към ада. Сега съм свободен от теб.

— Не! — извика тя. — Не!

— Изглежда, нашият събрат, член на Съвета, е ограничавал способностите на Уорик — рече Странника. — Точно така, както е давал сила на теб, Ивет, я е отнемал от него.

— Не може да бъде! — каза тя. — Ние ще превърнем този град в пепелище и ще поемем цялата отговорност. Ще покажем на всички, че сме чудовища.

— Не, Ивет — рече Уорик, — нищо няма да им покажем.

— Ти не си ми нужен за това — каза тя, — и сама мога да бъда чудовище. Сигурна съм, че ще се намери репортер, когото да използвам. Ще се разложа пред камерите, направо върху него. Няма да подведа нашия господар. Ще бъда чудовището, което той иска да бъда, което съм — тя протегна ръка към Хари. — Да вървим, да намерим жертви на най-оживените места, където те ще бъдат най-много.

— Не можем да допуснем това — каза Странника.

— Да — потвърди Падма и стана с помощта на Гидиън и Томас. — Не можем да го допуснем.

— Да — каза Уорик, — не можем да й позволим да съблазни другиго. Стига вече.

— Не, не стига. Никога не стига. Аз ще намеря с кого да те сменя, Уорик. Ще създам друг като теб и той ще ми служи вечно.

Уорик бавно поклати глава.

— Не мога да ти позволя да откраднеш душата на друг човек. Няма да допусна още един нещастник да попадне в ада на твоите обятия.

— Мислех, че се боиш от ада — каза Ивет. — Векове наред си изпитвал боязън, че ще се печеш на адския огън като наказание за своите престъпления — тя повиши глас. — Векове наред слушах твоя хленч по изгубената ти чистота, по загубата на Божията милост и за наказанията, които те очакват.

— Вече не се боя от наказанията, Ивет.

— Защото смяташ, че ти е простено — каза тя.

Той поклати глава.

— Само Бог знае дали настина ми е простено, но ако ме очаква наказание, значи го заслужавам. Както и всички ние. Не мога да ти позволя да обсебиш друга грешна душа на мое място.

Тя се приближи към него и прокара пръсти по бялата му туника. Изгубих я от поглед зад широкия му гръб и когато го заобиколи и се показа пак, тя бе започнала да се разлага. Плъзгаше гниещи ръце по бялата дреха, оставяйки черно-зелени слизести следи, като от плужеци. Тя се разкикоти с покрита с язви уста.

— Какво е това? — попита шепнешком Ричард.

— Самата тя — отвърнах аз.

— Ти ще се върнеш с мен във Франция. Ще продължиш да ми служиш, дори сега да си господар. Ако някой може да принесе такава жертва, това си ти, Уорик.

— Не, не — каза той. — Ако наистина бях силен и достоен за Божията милост, бих се върнал с теб. Но не съм такъв.