Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Лъжата е много интересно нещо. Не мислиш ли… Хари?

Тя вдигна ръка, сякаш да даде знак, и Хари, барманът, дойде и застана до нея. Не мислех, че тази вечер може да ме изненада още нещо, но явно грешах.

— Виждам, че с Хари се познавате — каза Ивет.

— Полицията те търси, Хари — рекох му аз.

— Знам — каза той.

Поне му беше трудно да ме гледа в очите. Не че това бе голяма утеха за мен, но все беше нещо.

— Знаех, че Хари ви е симпатизант — обади се Жан-Клод, — но той всъщност е един от вашите.

— Oui.

— Какво означава това, Ивет? — попита Странника.

— Хари издаде информация на онези ужасни фанатици, за да могат да убият чудовищата.

— Защо? — попита пак Странника.

— И на мен ми е любопитно — рекох аз.

— Моят господар, както и мнозина от старците, се бои от промените. Легализацията ни се превърна в най-голямата заплаха за нас. Той се бои от нея. Иска да я преустанови.

— Като покойния Оливър — казах аз.

— Именно.

— Но убийствата на вампири няма да я преустановят — рекох. — Напротив, така ще бъдат дадени допълнителни козове на провампирското лоби.

— Но сега — поде Ивет — ние ще отмъстим. Нашата мъст ще бъде толкова кървава и ужасна, че всички ще се обърнат против нас.

— Няма да се осмелиш — каза Странника.

— Падма ми предостави решението. Господарят на града е слаб, връзката му с неговите слуги е още по-слаба. Може много лесно да бъде убит, ако някой му обяви дуел.

— Ти би могла да извикаш на дуел Жан-Клод — заговори Странника, — но никога няма да станеш Господар на града, Ивет. Никога няма да ти стигнат силите да станеш господар на вампирите. Единствено силата на твоя господар те задържа над нивото ти.

— Вярно е, че никога няма да стана господар. Но тук има господар, който мрази Жан-Клод и неговите слуги. Ашър. — Тя изрече името му така, сякаш това е било планирано предварително.

Ашър я погледна, но изглеждаше някак удивен. Каквото и да беше планирала тя, той не знаеше за него. Ашър отпусна очи към Жан-Клод.

— Искаш да го убия, докато е твърде слаб и не може да се бие?

— Да — отвърна тя.

— Не — рече Ашър. — Не искам мястото на Жан-Клод, не и по този начин. Едно е да го победя в честен двубой, а така е съвсем друго, подобно е на… предателство.

— Мислех, че го презираш — каза Ивет.

— Така е, презирам го, но честта значи нещо за мен.

— Намекваш, че за мен не значи нищо ли? — сви рамене тя. — Прав си. Ако можех да стана господар на този град, бих направила това. Но за съжаление дори още хиляда години да живея, няма да стана господар. А теб те спира не честта, а тя — Ивет ме посочи с пръст. — Ти сигурно прилагаш някаква магия, която аз не мога да видя, Анита. Омагьосваш всеки вампир и всеки върколак, които се приближат до теб.

— Е, ти дълго беше до мен, но като че ли не се хвана на въдицата ми — шеговито отбелязах аз.

— Моите вкусове са към неща, още по-екзотични дори от теб, възкресителко на мъртъвци.

— Ако Ашър не стане Господар на този град, тогава ти няма да можеш да управляваш градските вампири — рече Странника. — Няма да можеш да ги караш да вършат злодеяния на хората.

— Не разчитах само на омразата у Ашър, за да задвижа нашите планове. Би ми било от полза да имам власт над вампирите в града, но не е задължително. Сечта вече е започнала — каза Ивет.

Всички мълчахме и я гледахме, всички се питахме едно и също. Аз го изрекох:

— Какво е започнало?

— Кажи им, Уорик — рече тя.

Той поклати глава.

— Добре, аз ще им кажа — въздъхна тя. — Някога, преди да го открия, Уорик е бил свят воин. Той е можел да възпламенява в ръцете си Божия огън, нали Уорик?

Той не ни погледна. Така си и стоеше — грамадна фигура в блестящи бели одежди, с наведена глава, като момченце, което са хванали да бяга от часовете в училище.

— Ти запали пожарите тук, в Ню Орлиънс, в Сан Франциско. Защо в Бостън нямаше пожари? — попитах аз.

— Вече ти казах, че започнах да се чувствам толкова по-силен, колкото по-дълго бях далече от нашия общ господар. В Бостън бях още слаб. Едва в Ню Орлиънс почувствах, че Божията милост се връща при мен, за първи път след почти хиляда години. Бях опиянен от нея. Изпитвах дълбок срам, задето бях изгорил една сграда. Не исках, но беше чудо, истинско чудо.

— Аз го намерих да се занимава с това — поясни Ивет. — Казах му да стори същото и на други места, навсякъде, където отидехме. Казах му да убива хора, но дори с мъчение не можах да го принудя да върши това.

Той вдигна поглед.