Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

Пуснах сърцето му, защото иначе мунинът щеше да го убие. Впих силата още по-дълбоко в него. Впих я рязко и бързо и той извика. Гидиън и Томас откликнаха като ехо на този вик. Падма се строполи по гръб на пода и аз се намерих отгоре му. Приповдигнах се, опирайки се с лакти на гърдите му, и възседнах тялото му.

— Ние сме Тронос Роке, народът на Скалистия престол, а не пешки.

Фернандо се свлече на колене извън кръга.

— Татко — повика той Падма.

— Неговият живот или твоят, Падма. Неговият или твоят.

Падма затвори очи и прошепна:

— Неговият.

— Татко! Не ме давай на нея. Не ме давай на тях!

— Имаме ли честната ти дума, че той е наш и можем да го накажем така, както намерим за необходимо, включително и със смърт? — попитах го аз.

— Имате я — кимна Падма.

Деймиън, Джейсън и Рафаел мигом обкръжиха Фернандо. Той простря ръка към баща си.

— Аз съм твой син!

Падма не го погледна. Дори когато слязох от него, той се завъртя настрани и беше почти с гръб към Фернандо.

Изтрих кръвта по брадичката си с опакото на дланта. Мунинът си тръгваше от мен, изчезваше постепенно. През цялото време усещах вкус на кръв. Обърнах се на хълбок и повърнах. Поради тази кръв второто идване на мунина не се оказа по-добро от първото.

Жан-Клод протегна ръка към мен и аз отидох при него. От съприкосновението с хладната му ръка ми стана по-добре. Не много, но донякъде. Ричард нежно докосна лицето ми. Оставих ги да ме затворят в кръга на ръцете си. Жан-Клод като че ли възстановяваше силите си от съприкосновението си с мен. Той седна малко поизправен.

Огледах се и видях, че Гидиън и Томас правят почти същото с Падма. Кръв течеше на всички, но само в очите на Падма имаше страх. Аз го бях тласнала към края на пропастта. Тласнала бях и двама ни. Ако и да съм правоверна католичка, в този момент не бях сигурна, че всички молитви „Аве Мария“ могат да изкупят онова, което ми се случваше напоследък.

Фернандо се опитваше да се отскубне, но той вече дори не се държеше като мъж, камо ли като чудовище. Вързаха го със сребърен синджир и му запушиха устата, най-вече за да престанат непрекъснатите му молби. Той просто не можеше да повярва, че баща му го е предал.

Лив не се съпротивляваше. Явно приемаше почти безропотно съдбата си. Изглежда, най-много я учудваше това, че не ги бях убила на място и двамата. Но аз имах други планове. Те бяха оскърбили глутницата. И затова глутницата щеше да ги съди. Щеше да е нещо като обществено мероприятие. Може би щяхме да поканим и плъхолаците и да устроим увеселение с участници от различни видове.

Когато ги отведоха, залата се изпълни с дълбока и плътна тишина, толкова дълбока, че можеше да се чуе. Ивет първа я наруши. Тя мило се усмихна, беше хубава, освежена от кръвта на Джейсън и от нашата съвместна сила.

— Жан-Клод все пак трябва да отговаря за своето предателство — каза тя.

— Какви ги бръщолевиш? — неучтиво попита Странника.

— Господарю, Морт Д’Амур го обвинява в опит за създаване на нов съвет в тази страна. Съвет, който ще си присвои нашата власт и ще ни превърне в смешни марионетки.

Странника пренебрежително махна с ръка.

— Жан-Клод е виновен за много неща, но не и за това.

Ивет се усмихна и тази усмивка беше достатъчна. Тя явно се канеше да изрече поредната си мъдрост.

— А какво ще кажеш ти, Падма? Ако той е предател, ние имаме право да го екзекутираме. Той ще послужи за назидание на всички, които се осмеляват да узурпират властта на Съвета.

Падма все още лежеше на пода, придържан от своите слуги. Все още му беше зле. Той гледаше към нашата малка група — и ние лежахме на пода. Тази вечер ние шестимата нямаше да танцуваме. Погледът на Падма беше по-красноречив от всякакви думи. Аз го бях унижила, бях го изплашила до смърт и го бях заставила да предаде на сигурна смърт единствения си син. Той се усмихна и тази усмивка съвсем не беше приятна.

— Ако те са предатели, трябва да бъдат наказани.

— Падма — заговори Странника, — знаеш, че това е лъжа.

— Не казах, че са предатели, Страннико. Казах ако са предатели. В този случай трябва да бъдат наказани. Дори ти трябва да се съгласиш с това.

— Но те не са предатели — рече Странника.

— Ще се възползвам от пълномощията, дадени ми от моя господар, за да поискам гласуване — каза Ивет. — И мисля, че знам как ще гласуват трима от нас.

Ашър се приближи и застана до нас, до Жан-Клод.

— Те не са предатели, Ивет. Който твърди обратното, лъже.