Лоръл Хамилтън: Огнено жертвоприношение

— Какво става? — попитах аз.

— Аз предупреждавах Ричард — каза Рафаел, — но той винаги е бил много силен.

— За какво си го предупреждавал? — попитах отново.

— Той призовава звяра в Ричард, ma petite — поясни Жан-Клод. — Вече съм виждал как го прави.

Тялото на Ричард се затърчи толкова силно, че главата му рязко се удари в пода. Той се завъртя на хълбок, но вампирът остана върху него и продължи да му шепне нещо.

— Той успя ли по този начин да призове твоя звяр? — попитах Рафаел.

— Да.

Погледнах го. Той следеше борбата и не се обърна към мен.

— Призова моя звяр така, сякаш вода се лееше по кожата ми, а после изсъхваше. Повтаряше това отново и отново, докато не припаднах. Свестих се там, където ме намери, подложен на мъчения, със смъкната кожа.

Гласът на Рафаел беше спокоен, сякаш ставаше дума не за него, а за някой друг.

— Помогни му — обърнах се аз към Жан-Клод.

— Ако вляза в кръга, ще дам повод на Падма да ме извика на двубой. Ако се дуелираме, аз ще загубя.

— Значи той те провокира — казах аз.

— Да, и при това се забавлява, ma petite . Най-голямата радост в живота му е да срази силния.

От устата на Ричард се изтръгна вик, който премина във вой.

— Аз ще му помогна.

— Как, ma petite !

— Падма не може нито да ме извика на дуел, нито да призове моя звяр. Съприкосновението усилва действието на знаците, нали?

— Oui.

Усмихнах се и тръгнах към Ричард. Жан-Клод не се опита да ме спре. Никой не се опита. Ричард успя да се изправи на колене, а вампирът все още бе покачен на гърба му. Очите на Ричард станаха кехлибарени, вълчи, и той беше пред паника. Намираше се толкова близо до мен, че почувствах неговия звяр като огромен силует под водата на тъмно езеро. Когато се измъкнеше на повърхността, той щеше да грабне Ричард. Рафаел като че ли се беше примирил със своето поражение, но не и Ричард. Той нямаше да го приеме, щеше да се самоунищожи.

— Какво правиш, жено? — попита Падма, след като вдигна поглед към мен.

— Аз съм негова лупа и негов трети. Върша си работата.

Обхванах с длани лицето на Ричард и това беше достатъчно. Телесният контакт му помогна да засили своя самоконтрол. Сърцето му заби по-бавно, конвулсиите на тялото му стихнаха. Огромната сянка потъна обратно в дълбините. Ричард посегна към моя знак като удавник към спасителен пояс.

— Не — рече Падма. — Той е мой.

Аз му се усмихнах.

— Не, мой е. Все едно дали това ни харесва, или не, той е мой.

Очите на Ричард възвърнаха обичайния си кафяв цвят и той прошепна:

— Благодаря.

Падма стана много рязко, сякаш чрез магия, сграбчи ръката ми толкова силно, че щеше да ми остане синина, и тогава аз казах:

— Не можеш да ме извикаш на дуел, защото не съм вампир. Не можеш да пиеш кръв от мен, защото само веднъж на вечер мога да бъда жертва, а вече бях — на Ашър.

Ричард лежеше на пода. Всъщност беше се опрял на едната си ръка и беше полулегнал, но забелязах колко е изтощен и отслабнал.

— Познаваш добре нашите правила, Анита — рече Падма. Той ме придърпа към себе си и се допря до мен с цялото си тяло. — Ти не си вампир, не си и храна, но все пак си негова лупа.

— Искаш да извикаш моя звяр? — поинтересувах се аз. — Не можеш да призовеш нещо, което не съществува.

— Почувствах твоята сила с онова върколаче — той поднесе ръката ми към лицето си и подуши кожата, сякаш помириса някакъв екзотичен парфюм. — Миришеш на глутницата, Анита. В теб има нещо, което може да бъде призовано. Каквото и да е то, аз ще го имам.

— Тя не влиза в сделката — каза Жан-Клод.

— Тя се намеси — възрази Падма. — И така стана участник в тази вакханалия. Не се безпокой. Няма да й причиня силна болка.

Той се наведе към мен и заговори с нисък, тих глас, на френски, но аз не знаех езика достатъчно добре, за да разбирам. Дочух думите „вълк“, „сила“ и „луна“, и почувствах, че в мен силата нараства. Твърде скоро след случилото се с Джейсън. Силата беше съвсем близо до повърхността, съвсем близо. Падма я зовеше и аз не знаех как да го спра. Тя се лееше по кожата ми като горещ поток. Коленете ми се подкосиха и той ме хвана, когато политнах към тялото му.

Ричард докосна крака ми, но беше твърде късно. Той се опита да засили моя самоконтрол, както аз току-що бях направила за него, но все още нямах никаква власт над себе си. Падма повика и мунинът се отзова на повика му. Призовавах Рейна за втори път в рамките на един час.

Силата ме изпълни и аз станах, като се притисках към Падма и го гледах съвсем отблизо. Силата искаше да докосне някого, все едно кого. Но на мен не ми беше все едно и този път имах достатъчно самоконтрол, за да й се противопоставя.