Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Сита си. Всичко свърши — казах аз.

— Много добре знаеш, че това не беше хранене. Аз просто го пробвах на вкус, но още не съм се наситила.

Е, струваше си да се опита. Тя беше права. Знаех, че не е пила кръв.

— Тогава не губи време, Ивет.

— Ако ми беше позволила да се разлагам, щеше да стане по-бързо, но на мен ми е нужен неговият ужас и неговото удоволствие. Това отнема повече време.

Джейсън слабо изхлипа, като дете, което се е изгубило в тъмнината. Потърсих с поглед Ричард. Той все още стоеше там, но вече не ми беше сърдит. В очите му имаше истинска мъка. Той би предпочел да бъде на мястото на Джейсън — като истински крал би приел неговата болка.

Долових мирис на гора, гъста и зелена, с толкова влажни и свежи листа, че ми се сви гърлото. Погледнах Ричард и разбрах за какво мисли. Ние вече бяхме спорили за мунините. Той считаше, че те не са опасни за мен, защото не съм върколачка. Ричард не знаеше, че общите ни знаци ме излагат на този риск. Но сега мунините ми предоставяха възможност. Не за връзка с Рейна — никога вече няма да поискам това, — а със силата на цялата глутница. Тяхната топлина, докосването им — те можеше да помогнат.

Затворих очи и почувствах, че знакът се разтваря в мен като завеса, отметната от вятъра. Джейсън вдигна глава и ме погледна. Ноздрите му потрепнаха — той бе доловил мириса на силата в мен.

Ивет разкъса жилетката му отзад като лист хартия.

Джейсън се задъха.

Тя прокара език надолу по тялото му, но като стигна до ребрата, устата й внезапно се затвори. Видях как се изопнаха мускулите на скулите й, а тялото на Джейсън се сви конвулсивно. Той падна върху мен, ръцете му зашариха по пода, сякаш не знаеше какво да прави с тях и с цялото си тяло.

Ивет вдигна глава, оставяйки две акуратни червени дупчици. Кръв закапа от тях. Тя облиза устни и ми се усмихна.

— Боли ли? — попитах аз Джейсън.

— И да, и не — отвърна той.

Започнах да го повдигам, обаче Ивет постави ръка на гърба му.

— Не, искам да остане на пода. Искам да бъде под мен.

Долових остър мускусен мирис на козина. Джейсън се опита да ме погледне, но Ивет притисна главата му към коленете ми. Тя се опря на него, за да приближи лицето си към моето.

— Какво правиш?

— Аз съм негова лупа. Аз зова глутницата да му помогне.

— Те не могат да му помогнат — каза тя.

— Не — отвърнах аз. — Могат.

Започнах да се извивам, за да се изплъзна изпод тялото на Джейсън. Полата на черната ми рокля се беше вдигнала до талията и бе предоставила на всички чудесен изглед към чорапите и бельото ми. Добре, че поне си пасваха по цвят. Затова пък можех да виждам лицето на Джейсън. Чувствах тялото му малко по-силно, отколкото би ми се искало, но на мен ми бяха нужни очите му, лицето му. Исках той да ме гледа.

Никога не бях пробвала мисионерската поза с мъж, висок колкото мен. Контактът очи в очи беше невероятно интимен. Той нервно се засмя и каза:

— Имал съм точно такива фантазии.

— Забавно — рекох. — Аз не съм имала.

— Ооо, колко жестоко.

Той изви гръб и се притисна към мен. Ивет пак бе решила да опита. Страхът се върна с пълна сила. Очите му издаваха, че е обзет от паника.

— Тук съм. Ние сме заедно.

Той затвори очи и дълбоко си пое дъх. Потопи се в аромата на листа, козина и сенчести поляни, пълни с тела, които миришеха на глутница. И в този момент Ивет впи кучешките си зъби.

Джейсън изкрещя и аз се надигнах. Видях, че вампирката е отпрала голямо парче кожа от гърба му. От раната течеше кръв.

Жан-Клод се приближи към очертанието на кръга.

— Това е изтезание, а не хранене. Достатъчно.

— Не — рече Ивет. — Ще пия кръв.

— Тогава пий, но по-бързо, докато търпението ни не се е изчерпало — каза Жан-Клод.

Тя се покачи върху тялото на Джейсън, като прехвърли на него цялата си тежест, а мен едва не ме размаза на пода. Коженият плат над слабините му, натегнат отвътре, се притисна толкова силно в мен, че ме заболя. Той дишаше все по-бързо и по-бързо.

— Гледай ме — казах аз.

Ивет го хвана за косата и дръпна главата му назад.

— Не, гледай мен. Защото ще ти причиня болка, Джейсън. Ще ме виждаш в най-страшните си кошмари.

— Не — рекох аз. Силата в мен нарасна и аз я изплюх в бледото лице на Ивет. Кръв потече от една дълга, повърхностна рана на бузата й.

Всички застинаха. Ивет вдигна ръка към кървящата си страна.

— Как успя да направиш това?

— Ако кажа, че и аз не знам, ще ми повярваш ли?

— Не — отвърна тя.

— Тогава ми повярвай, кучко, че ако сега не свършиш, ще те нарежа на парчета — когато изричах тези думи, аз си вярвах, макар и да не знаех дали ще мога да повторя този номер. Само вампирски господар може да нанася такива рани от разстояние. Дори Жан-Клод не бях виждала да го прави.