Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

— Не — казах и се оттласнах от него. Паднах на пода.

Падма ме последва, докосна косата ми, лицето ми, когато се опитах да се отстраня от него с пълзене.

— Силата е сексуална по своето естество, може би инстинкт за намиране на партньор. Колко интересно.

— Остави я, Господарю на зверовете — прозвуча гласът на Жан-Клод.

Падма се разсмя.

— Според теб какво ще се случи, ако продължа да зова нейния звяр? Мислиш ли, че тя ще ми се отдаде?

— Ние няма да разберем това — отвърна Жан-Клод.

— Ако ми попречиш да се позабавлявам, можеш да считаш, че ще се дуелираме.

— Ти толкова отдавна го искаше.

Падма пак се разсмя.

— Да, ти отдавна трябваше да си платиш за смъртта на Земетръсеца. Само че аз не мога да те убия. Съветът така реши чрез гласуване.

— Ако ти ме убиеш на дуел, никой за нищо няма да те обвини, нали така?

— Така е.

Аз се свих на пода, обгърнах с ръце тялото си и се опитах да върна силата обратно, но тя не си тръгваше. Ричард допълзя до мен и докосна голото ми рамо. Дръпнах се от него, сякаш ме беше опарил, защото аз го исках, исках го толкова диво и примитивно, че цялото тяло ме болеше.

— Не ме докосвай, моля те.

— Как се избави от това миналия път?

— Секс или насилие, мунинът си тръгва след секс или насилие.

Или след изцеление, помислих си. Макар че в известен смисъл това също беше секс.

Силата на Падма премина през нас като танк с остри шипове на веригите. Двамата закрещяхме и Жан-Клод закрещя с нас. От устата му бликна кръв и аз разбрах какво е направил Падма. Чувствах, че се опитва да направи същото с мен. Той запрати своята сила в Жан-Клод, тя се взриви и разкъса нещо вътре в него.

Жан-Клод падна на колене, кръвта опръска бялата му риза. Без да се замислям, скочих на крака и застанах между него и Падма. Силата пламна върху кожата ми. Моят гняв я подхранваше, сякаш в мен действително имаше звяр.

— Махни се от пътя ми, жено, или ще убия първо теб, а после и господаря ти.

Да бъдеш толкова близо до Падма сега, беше като да си обграден с невидима стена от огън и болка. Той бе отслабил Ричард, после мен, беше сторил нещо с нашите знаци. Без нас Жан-Клод бе обречен на поражение.

Престанах да оказвам съпротива на бушуващата в мен енергия. Обгърнах я, захраних я и тя се изтръгна от устата ми като смях, от който косъмчетата по ръцете ми настръхнаха. Това не беше мой смях, а такъв, който можеше да се чуе само в ада.

Падма ме хвана за раменете и ме вдигна във въздуха.

— Имам право да те убия, ако се намесиш в дуела.

В отговор аз го целунах нежно.

Той така се изуми, че просто застина за миг; после отвърна на целувката, сключвайки ръце зад гърба ми и все още държейки ме във въздуха. Вдигна лице и каза:

— Дори да ми се отдадеш тук и сега, няма да го спасиш.

Смехът продължи да се лее от устните ми и почувствах, че мрак покри очите ми. Онова студено, бяло място в мен, където имаше само тишина и покой, онова място, където убивах, се отвори и бе запълнено от Рейна. Спомних си какво усещане изпитах, когато държах в дланите си сърцето на Натаниел, спомних си мига, в който разбрах, че мога да го убия, че да го убия искам повече, отколкото да го излекувам. Много по-лесно е да убиеш.

Обгърнах врата на Падма и го целунах по устните. Втъкнах сила в него, като меч. Тялото му се вцепени, ръцете му се разтвориха, но аз го държах. Сърцето му беше хлъзгаво и тежко. То се удряше в силата като риба в мрежа. Нагнетих силата около него, той падна на колене и извика в устата ми, докато го целувах. Бликна горещ поток от топла и солена кръв, която напълни устата ми.

В мен се вкопчиха нечии ръце, опитаха се да ме откъснат от Падма. Аз се притиснах към него, здраво обхванах с крака талията му, с ръце шията му.

— Назад, или ще смачкам сърцето му. Назад!

Томас падна на колене до нас, по брадичката му се стичаше кръв.

— Ти ще убиеш мен и Гидиън.

Не исках да ги убия. Силата започна да отстъпва, обвита в съжаление.

— Не — казах високо. Подхранвах силата с гнева, с яростта си. Мунинът нарасна и ме изпълни. Леко стиснах сърцето на Падма — почти нежно.

Притиснах лицето си към бузата му и прошепнах:

— Защо не се съпротивляваш, Господарю на зверовете? Къде е твоята голяма, изгаряща сила?

Отговор не последва. Чуваше се само тежкото му дишане.

Стиснах малко по-силно. Той взе да се задъхва.

— Можем да умрем заедно — рече той с глас, пропит със собствената му кръв.

Потрих буза о лицето му и кръвта по устните му се размаза по неговата и по моята кожа. Винаги съм знаела, че кръвта въздейства магнетично на ликантропите, но никога не съм разбирала доколко. Привличаше ги не толкова усещането за кръвта, колкото нейният мирис. Горещ, сладникав, металически и с лек привкус на страх. Той беше толкова изплашен. Можех да надуша страха му, да го усетя с кожата си.