Лоръл Хамилтън - Огнено жертвоприношение

Отдръпнах се от него, за да видя лицето му. То се беше превърнало в кървава маска. Донякъде бях ужасена, но и ми се искаше да излижа кръвта, както котка купичка със сметана. Но само стиснах сърцето му малко по-силно и видях, че кръвта потече по-бързо от устата му. Силата на Падма ме обля като топла вълна.

— Знай, че преди да умра, ще те убия, лупа.

Държах го и чувствах, че силата му нараства, засега незначителна, но достатъчна, за да свърши той заявеното.

— Все още ли си правоверен индус? — попитах го аз.

В очите му се мярна смут.

— Колко ли лоша карма си натрупал за едно превъртане на този кръг? — Бързо лизнах капка кръв от устните му и ми се наложи да опра челото си в неговото и да затворя очи, за да не сторя онова, което искаше мунинът. Онова, което Рейна би сторила на мое място. — Какво наказание би било достатъчно, за да изкупиш всичките си злодеяния при следващото си прераждане, Падма? Колко ли животи ще са необходими, за да се уравновеси везната?

Вгледах се в лицето му. Вече се владеех достатъчно, за да не го излижа с език. Погледнах го в очите и разбрах, че съм права. Той се боеше от смъртта и от онова, което щеше да бъде след нея.

— Какво би направил, за да спасиш себе си, Падма? Какво би дал? Кого би дал? — последният въпрос го прошепнах.

— Всичко — прошепна той в отговор.

— И всекиго ли? — попитах.

Той само ме погледна.

Жан-Клод се опита да седне, придържан от Ричард.

— Дуелът ще продължи, един от нас трябва да умре. Имаме право да настояваме да му се сложи край.

— Толкова ли си нетърпелив да умреш? — попита Странника. — Смъртта на един означава смърт на всички.

Той стоеше над нас, но малко встрани, сякаш се дистанцираше от нас — твърде кървавите, твърде примитивните, твърде смъртните.

— На този въпрос трябва да отговори Падма, не аз — каза Жан-Клод.

— Каква е твоята цена? — попита Падма.

— Никакви наказания за смъртта на Оливър. Той бе убит на дуел и толкова.

Жан-Клод се закашля, по устните му изби още кръв.

— Съгласен съм — рече Падма.

— Дадено — потвърди Странника.

— Никога не съм искала те да заплатят с живота си за смъртта на Земетръсеца — каза Ивет. — Съгласна съм.

— Земетръсеца си заслужаваше смъртта. Съгласен съм — присъедини се и Ашър.

Жан-Клод протегна ръка към мен.

— Да вървим, ma petite . Вече сме в безопасност.

Поклатих глава и целунах Падма по челото — нежно и целомъдрено.

— Обещах на Силви, че всички, които са участвали в изнасилването й, ще умрат.

Тялото на Падма се дръпна рязко, най-сетне някаква реакция.

— Ще получиш жената, но не и моя син.

— Съгласен ли си, Страннико? Ти, когото Лив сега нарича свой господар. Толкова лесно ли ще я дадеш?

— Ще го убиеш ли, ако откажа? — поинтересува се той.

— Дадох дума на Силви — отвърнах аз. И знаех, че това означава нещо за тях.

— Тогава Лив е твоя, можеш да правиш с нея, каквото намериш за добре.

— Господарю — каза тя.

— Млъкни! — рече Странника.

— Виждаш ли, Лив, те са просто чудовища.

Вгледах се в окървавеното лице на Падма и видях, че очите му се изпълват със страх, както вода изпълва чаша. Той се взираше в лицето ми и виждаше само пустота. Не за първи път исках да убия — не за отмъщение или безопасност, не и заради дадената дума, а просто защото можех да го направя. Защото за моята тъмна половина щеше да бъде удоволствие да смачка сърцето му и да гледа как черната му кръв изтича до последната капка. Би ми се искало да припиша това желание на мунина на Рейна, но не знаех със сигурност. Може би то беше изцяло мое и винаги е било такова. Но може и да е било желание на някое от момчетата. Не знаех, а и нямаше значение. Оставих Падма да го види, изписано на лицето ми, и на неговото лице, в очите му, се появи страх, защото той разбра.

— Трябва ми Фернандо — тихо казах аз.

— Той ми е син.

— Някой трябва да отговаря за неговите престъпления, Падма. Бих предпочела да е самият той, но ако не искаш да ми го дадеш, тогава ще взема теб вместо него.

— Не — рече Ивет. — Ние вече бяхме повече от щедри. Позволихме ви да убиете член на Съвета и да останете ненаказани. Върнахме ви вашия предател и нашата нова играчка. Нищо повече не ви дължим.

Погледнах Падма, но се обърнах към Странника:

— Ако бяхте само оскърбили вампирите в този град, тогава всичко щеше да е приключило и нищо повече нямаше да ни дължите. Обаче ние сме ликои, а не вампири. Вие призовахте нашата Гери и тя дойде при вас. Опитахте се да я пречупите и тъй като тя не ви се подчини, вие я измъчвахте. Измъчвахте я, макар и да знаехте, че тя няма да ви предаде ликоите. Обезчестихте я безпричинно, просто защото можехте да го направите. Обезчестихте я, защото не очаквахте разплата. Господарят на зверовете реши, че нашата глутница не заслужава внимание. Сметна ни за пешки в голямата игра.