Александър Белтов - Матрикант

— Хайде, остави го! — задърпа ме напористо момичето. — Той е изродът, за който ти казах. Моля те!

— Какъв ме нарече, бе, курво долна? Ти ли ще ме правиш на балък? Къде са мангизите, а? — пръскаше още слюнки срещу момичето. — Моят дял. Ти какво мислиш, че не контролирам клиентите ти?

— Чакай! — спрях я отново, защото тя вече натискаше дръжката на вратата.

— Не знам с кого си била и колко ти е дал? Ха-ха! — засмя се насила мъжът. — Нали и те имат семейства, обществен пост и други, несъвместими с техните постъпки, неща? Изнудвам ли ги? Не-е-е! — опита да освободи ръцете си, но го заболя и отново се отпусна. — Само че ще плащат всичко, що вършат, знаейки, че не трябва. Щом не си светец, плащай! Грешникът плаща! Винаги! Най-мразя да ме правят на балък! Разбра ли? — опита се да седне до леглото, но не успяваше, така че аз му помогнах.

Така му беше по-удобно и той примигна с клепачи към мен в знак на благодарност.

Това вече бях чувал. Някой прави някого на балък.

Момичето бе останало до вратата и се колебаеше какво да направи.

— Като стана дума, ти ми приличаш на някого — обърна очи към мен, вече видимо по-спокоен. — Ще се сетя аз.

Извърнах глава — не исках да ме запомни добре, и започнах да приготвям нещата си в брезентова чанта. Бързах и вероятно щях да пропусна нещо.

— Ще ви открия, гадове! Помнете и треперете! — изгърмя гласът на ченгето.

— Е, сега те… — момичето се приближи и вдигна над главата си останалия здрав стол. Изумих се — откъде това слабо тяло събра сила, за да го направи.

— Чакай! — застанах пред нея и вдигнах ръка, да се предпазя.

— Пусни ме да мина! — побутна ме с гърди тя. — Тоя няма да ни остави!

— Чакайте и двамата! Ох, какви сте! — въздъхнах. — Ще ви разкажа една история. Успокойте се!

След кратък размисъл тя спусна стола и демонстративно седна на него. Кръстоса тънките си крака, а после извади цигара и запалка.

— Давай, че нямам време! Разказвай, каквото ще разказваш, но по-бързо! — запали с треперещи пръсти цигарата.

И така — започнах да разказвам историята си. Поне тази част, която знаех до момента.

Докато изпуши тънката си цигара, вече бях свършил.

За известно време никой от тримата не продума. Полицаят дори бе забравил да пъшка.

— Ето! — със замах свалих лепенката от гърлото си. — Виждате пресен шев, но отдолу няма нищо страшно. Жив съм.

Двамата ту гледаха към мен, ту се споглеждаха многозначително един друг. Никой от тях не се решаваше да предприеме каквото и да било, а аз чаках. Каквото и да е, но нещо — някаква реакция. Историята, която им разказах, бе необикновена и достатъчно объркваща, за да е невероятна, но бе истина.

— Отвържи ме, бе, момче! — примоли се мъжът накрая. Стори ми се сговорчив.

Тя обаче бързо стана на крака, прехвърли чантичката си на рамо и бутна назад стола.

— Не бой се, бе, момче! — продължи завързаният.

— Не му вярвай! — обади се девойката.

— И ти не се страхувай! — обърна глава към нея. — Да забравим, а? Простих ти! Прости и ти!

Момичето извади втора цигара и поднесе огънчето към нея. Ръцете й отново трепереха. Посегнах, за да й помогна да задържи пламъка, но тя ги отдръпна рязко от мен. Отстъпи крачка, вперила зелените си очи в лицето ми. Погледът й се спусна към гърлото ми, а после се върна отново към очите ми. Сигурно я плашех. Не външният ми вид, същността ми. Това бе добре. Беше повярвала. Но дали мъжът бе повярвал?

Реших да рискувам. Развързах първо краката, а после освободих и ръцете му.

Той се изправи, разкърши рамене, които изпукаха, развъртя врата си на всички страни, а после внезапно ме сграбчи за гърлото и ме напсува вулгарно. Усетих как пръстите му се впиха в зашитата ми рана и стиснаха толкова силно, че за миг не можех да си поема дъх. Започнах да бутам мъжа в гърдите, да блъскам, но ръцете ми срещнаха каменна преграда. Посегнах и ритнах с крак неговия — без резултат. Ченгето приближи лице съвсем близо до моето и очите му започнаха да ме изследват внимателно. Аз не можех да окажа съпротива и наругах глупостта си, че го бях развързал. Беше ми за последно, защото започнах да губя съзнание. Физиономията на мъжа започна да се размива, а светлината — да потъмнява. Краката ми олекнаха и аз безволево отпуснах тялото си. Отпуснах и ръцете си — светът бързо се замъгляваше и се превърна в черна точка.

Тогава онзи трябва да ме е пуснал, защото се намерих, паднал на колене, поемайки дълбоки глътки въздух. Светлината постепенно започна да се възстановява и първото, което видях, бе момичето — там, на стола, с цигара в ръка.