Александър Белтов - Матрикант

— Нямам семейство. Ти какво си мислиш? — обърна се към мен и сбърчи вежди.

— Нямам предвид мъж, знаеш. Родители, братя, сестри, братовчеди. В краен случай — приятели.

— Сама съм — очите й видимо потъмняха. — От онези деца съм, които уж всички милеят за тях, но сме отраснали в най-мизерните домове. Какъв друг шанс имам?

— Ти ще ми покажеш кой го направи, нали?

— Защо ти е да знаеш и какво ще направиш? Той има семейство, а аз какво съм? Боклук. Точно това ми каза, докато ме налагаше: „Ти си парцал, с който се бършем между краката и го хвърляме“, а после, докато кръвта ми изтичаше и умирах от болка, ме изнасили.

Обърна гръб и прегърна колената си, а крехките й рамене се затресоха. Чувах хленчовете на това създание, накъсвани от тихи стонове. Със замах хвана косата си и я изтегли нагоре и назад. В ръката й остана червена перука, която тя захвърли, без да гледа на земята. Макар и смачкана, истинската й коса заблестя като злато. Бе средно дълга и руса.

Оставих до леглото леген със студена вода, редом с окървавената кърпа, и излязох.

Намерих обществен телефон в шумен ирландски пъб. Пих едно тъмно пиво в опушен ъгъл, а някакъв разгонен мъжкар, който между две бири на висок глас ми разказа последните си преживявания с жените, ми правеше компания. Не ми бе приятен, но не желаех да ме запомнят като клиента в заведението без консумация, затова пиех и слушах разсеяно глупавите му истории.

Когато привърших питието си, станах и отидох да се обадя на Божил. Бях приготвил дребни монети за телефонния апарат, но изгубих известно време, докато бъркам в джобовете си. Докато правех това, някакъв непознат мъж най-любезно ми предложи от неговите. Помислих си, че може да е гей, защото не бе прието да се помага на непознати. Tъкмо се чудех какво да му отговоря, когато намерих своите, така че с усмивка му ги показах. Мъжът с видимо неудоволствие се обърна и седна на бара с гръб към мен, като от време на време извръщаше глава в моята посока. Усмихнах му се за последно и му обърнах гръб.

— Божил, утре чакам Жорж с парите и паспорта в метрото — виках в слушалката, защото почти не чувах гласа си от шума, който вдигаха развеселените клиенти. — Пускате го да се вози от край до край. Цял ден. Така че нека си вземе вода и нещо за хапване. Аз ще го намеря. Ако не го видя утре, пускате го вдругиден отново и така, докато се свържа с него.

Треснах слушалката, преди да ми каже каквото и да било. Не бях склонен да преговарям.

Поръчах още една половинка от тъмното пиво. Гърлото ми бе пресъхнало и гореше.

Върнах се при разгонения мъж, а той сякаш не ме позна и започна да разказва това, което вече знаех. Оставих гласа му да заобикаля съзнанието ми, а аз започнах да премислям отново: Ако Божил имаше друг план, Жорж нямаше да е сам в метрото. Предполагах, че съм им нужен за нещо. С нещо съм много необходим и ме искат на всяка цена. По някакъв начин трябваше да разбера своята цена и да я изтъргувам. Не знаех какво и как, но се надявах скоро да измисля.

Допих си бирата, платих на бармана и се изнизах незабелязано от шумотевицата.

На връщане купих дюнер с вкус на пилешко месо, кутия трошливи бисквити и две бутилки минерална вода — дано да е истинска и да става за пиене. В този град много стоки, продавани в магазините, са фалшиви и не отговаряха на това, което пише на опаковката им. Човек трябваше да е внимателен откъде пазарува. Даже хората вече не са хора — усмихнах се, макар да не ми беше смешно. Нямах предвид себе си, разбира се.

Заваля силен дъжд и за кратко време уличните дупки се напълниха с вода.

Докато прескачах калните локви, опънал над главата си найлонов дъждобран, неволно ставах цел на столичните шофьори, които с удоволствие при преминаване близко до мен ме опръскваха чак до кръста. Всъщност бях забелязал, чe това е тяхното единствено удоволствие в иначе напълно анархичното движение по пътищата на столицата ни.

Много хора предпочитаха да изчакат някъде, защото опасността този дъжд да има киселинен характер бе съвсем реална, от което кожата и дрехите можеха да пострадат.

Обикновено разсеяният рецепционист на хотела този път ме спря още на влизане:

— Почакайте, господине! — почука с нещо метално по дървеното гише — получи се много неприятен звук.

Още преди да продължи, разбрах, че нещата може да се усложнят. Бях сигурен, че не е за добро.

Приближих към него с дъждобрана, сгънат в ръка, и с възможно най-широката си усмивка.