Александър Белтов - Матрикант

Не правехме впечатление на никого. Обичайна гледка за центъра на града по вечерно време — проститутка с клиент, и това ме зарадва.

Тайно оглеждах клиентите на заведението, в което бях завел проститутката. Търсех признаци на засилен интерес към нашата двойка. По това време бе пълно с хора и много очи се насочваха мимоходом към нас. Бях нервен не за друго, а защото се намирахме в затворено помещение. Правех си план как при нужда ще бутна настрани масата и преодолявайки момичето пред мен, ще счупя витрината с пластмасовата табла за храна, вдигната пред лицето ми като щит. Оттам вече ще се спасявам в тълпата. Дъвчех почти насила мазните залъци, стараейки се да не въртя прекалено главата си настрани. Бях свалил праховата маска от лицето си и сега трябваше да го крия по друг начин, затова ръцете ми постоянно бяха вдигнати към устата.

— Постъпи умно, като не ме отпрати — момичето облизваше пръстите си от соса на сандвича.

Щях да прихна от смях, но дъвчех. Не очаквах тийнейджърка да ме напътства. Въпреки това наострих вниманието си.

— Защо?

— Защото няма как да се скриеш.

Едва не се задавих, но външно се опитах да запазя спокойствие. Можех да отида до тоалетната и просто да изчезна оттам, но преди това исках да разбера какво знае.

— Кой ти каза, че се крия? — оставих всичко в таблата и взех салфетка, за да забърша мазнотиите от пръстите си.

— Цели два дни те наблюдавам. Криеш се от някого. Ще ядеш ли чипса? — посочи с пръсти картонените разкъсани кутийки в таблата ми.

— Не, изяж ги! — огледах се за място, където да хвърля салфетката. Все още се колебаех дали да не използвам случая, за да стана от мястото си и да изчезна оттук, откачайки се от момичето. Тя не знаеше нищо конкретно — това бяха само догадки.

Мазните й пръсти сграбчиха пакетчето с чипс и го изтръска в скъсаната и омачкана хартия на сандвича. Забърка си смес от огризки зеле, пица, пържени картофки и незнаен брой сосове.

— Хайде да не се обиждаме кой какво може. Щом казвам „криеш се“ — значи, криеш се. — Каза го толкова спокойно и убедено, че аз го приех така, сякаш ми съобщава добре известен факт.

— Добре, така е. Бившата ми жена… — вдигнах извинително рамене. — Не ми дава мира. Наела е детектив да ме търси. Не съм плащал издръжката вече година и половина. Заложих жилището и мислех да изчезна с парите, но сега трябва да чакам едни документи, а те се бавят. — Приех нейния маниер и заговорих бавно и спокойно. Приказвах банални истории — клишета, но се надявах да звуча истински.

— Хм, възможно е — изглежда се хвана. — Моят надзорник ме задължава да го информирам за всякакви случаи като твоя и щях да го направя. Бога ми, още днес щях да го направя, но щом бившата те тревожи… Разбирам. Само, моля те, не ми казвай, че тя е кучката!

— Кой те задължава? — нещо не разбирах това момиче.

— Надзорникът. Не знаеш ли? Това е човекът на полицията, на когото се отчитам. Ти как мислиш, че мога да работя без протекция?

Останахме на масата не повече, отколкото тя да си дояде остатъците от храната. Стори ми се, че бе доволна и дори започна да се усмихва.

По-късно в хотелската стая можех да потвърдя първичното си предположение за възрастта й. Голото й крехко тяло нямаше как да ме излъже. Нагледно можех да си припомня как изглежда човешката скелетна система.

За петдесетачката, която й дадох, се постара доста. Острите й малки гърди не спираха нито за миг играта с отворената ми, пресъхнала от желание уста. Бледорозовите й зърна, твърди и остри, натискаха ту устните ми, ту проникваха дръзко, за да си поиграят с езика ми. Това ми хареса. Ухаеха на горски плодове, но нямах представа кога ги е освежила. В банята нямах лосион. Сигурно си бе донесла. Права бе да се сърди, ако се съмнявам в професионализма й.

Не след дълго забравих за мислите и се отпуснах в рая на общата ни игра.

Аз също се постарах.

Като човек.

Изпратих момичето рано сутринта. Не знам защо, но я оставих да пренощува при мен. По-скоро на нея не й се тръгваше. Прегърнала ме през врата, усещах топлия й дъх на рамото си през цялата нощ. Погледнато отстрани — приличахме на двойка влюбени от ниско разряден филм. Стереотип!

След като си тръгна, сложих праховата маска, нахлупих ниско шапка — благодарих се за студеното време, и се запътих да намеря здрава телефонна кабина. Не използвах една и съща, разбира се.

— Опитваш се да ни изнервяш, така ли? — Божил се засмя в слушалката, когато се свързах с тях.