Александър Белтов - Матрикант

Дали да не отида в квартирата си, все пак? Един път да се уверя, че аз съм Антон и няма никой друг. Тогава ще мога да живея отново моя и единствен живот. Ами ако нещо се обърка? Ако ме задържат? Ако наистина има…

Не, засега не. Преди това трябва да разбера.

Останах навън. Инкогнито.

Днес не направих връзка с Божил и прекарах целия ден в хотелската стая. Ще ги оставя да се изнервят, а това би било предимство за мен. Тогава биха могли да направят грешка — каквато и да е тя. Сигурен съм, че Божил си има господар, а той би го натиснал да правят приемливи отстъпки, вместо да ме изгубят завинаги. Така мислех, лежейки на леглото, след като бях направил тридесетина лицеви опори. Докато правех физически упражнения, можех да се концентрирам. Често използвах този метод, когато съм напрегнат, и работеше безотказно.

Сложих маската и огледах отражението си в протритото покритие на хотелското огледало. Не забелязах нищо необичайно от вида на обикновен гражданин на столицата. Доста хора използваха това средство за защита от праховата замърсеност. Така успокоен, излязох от стаята.

Бях решил да отида до „Бърза закуска“, но скоро се прибрах обратно. Нямаше много хора навън и предпочетох да изчакам, когато ще се образува човешки поток, където да се скрия.

На канапето във фоайето на хотелчето, вдигнало кокетно хълбок към мен, странично се бе полуизлегнало слабовато червенокосо момиче, като ме наблюдаваше. Сетих се, че то бе там и миналата вечер. А като помисля, бе и на предния ден.

Качих се по стълбите, влязох в стаята и застанах до вътрешната страна на вратата, долепил ухо на дървената плоскост. Ослушвах се напрегнато. Не след дълго чух нечии предпазливи стъпки, приближаващи стаята. Колкото и да се стараеше човекът да бъде тих, определих, че вероятно това е жена. Токчетата на обувките й издаваха характерното за тях почукване — чук-чук. Доближи се до моята врата, спря за миг, а после отмина, така че си отдъхнах.

Тъкмо тръгнах към леглото, когато на вратата се почука. Наведох се внимателно и събух обувките си, а след това тихо и по чорапи се приближих обратно до вратата, като прилепих ухо на студената повърхност. Дали не чувах нечие учестено дишане? Изглежда, това бях аз. Отново се почука, този път по-силно и настоятелно и звукът откънтя в ухото ми.

Бяха ме открили. Но как? Запремятах като виенско колело спомените от времето на изминалите дни. Каквото и да е станало, бях в капан. Хотелчето бе евтино и със сигурност не предлагаха рум сървиз. Кой ли бе това? И защо точно тази стая?

Започнах да изпадам в паника. Сложих няколко метални монети в шепата си, стиснах юмрук — бе станал твърд, а после отворих вратата, готов да удрям с все сила и да се боря.

На прага приятно се усмихваше червенокосото момиче от фоайето. С червен, впит в тънките й бедра клин, и отпусната свободно полупрозрачна бяла блуза изглеждаше привлекателно за представите на всеки мъж, но аз все още бях под негативна емоция, за да ми въздейства. Яркият, но, изглежда, бързо положен грим, не бе в състояние да скрие твърде младото й лице.

— Търсите ли компания, господине? — пое инициативата тя.

— Не — понечих да затворя вратата.

Тя подложи крак и вероятно щях да го смачкам, ако не бях спрял навреме. Лъскавият й черен ботуш се поколеба за миг и след това се върна в коридора.

Можех да затворя вече, но не го направих. Тя мълчеше, а аз премислях трескаво за ползите и неудобствата от едно такова посещение.

— Колко? — продумах, след като колебанието ми се бе изпарило.

— Петдесетачка — моментално изгря лицето й. — За стандарт.

Не зная какви са цените на тези „услуги“, но поне знаех какво би трябвало да е стандарт. Би било добре да затворя устата й, както и да задоволя по някакъв начин любопитството й към мен. Трябваше да си платя!

— Виж, отиваме да хапнем, а после и стандарта. Аз черпя.

Обух се скоростно, без да я допускам навътре в стаята, и после я съпроводих на улицата.

— Добре е, че носиш маска — отбеляза, докато се опитвахме да прескочим или поне заобиколим кална локва до тротоара. Някъде близо на улицата имаше теч, но кой ли го е грижа. — Не вярвам на електронните табла, показващи нивото на прах във въздуха — поясни кратко.

— Носи и ти!

— Не мога. Знаеш, трябва да продавам тялото си, а визията е всичко.

— А, да. Вярно — спестих й препоръката да си потърси друга работа.

Без да я питам за предпочитания, направо я поведох към „Бърза закуска“. Токчетата й забързано потропваха, следвайки широката ми крачка.