Александър Белтов: Матрикант — книга втора

И настана време, в което хората се втурнаха да се разделят с душата си, за да спасят тялото. Считаха я за ненужна, щом могат да наемат и запазят някаква биологична обвивка. И го правеха с ентусиазъм — поне тези, които имаха възможност. По нарочен закон се превръщаха в правоприемници на своята човешка идентичност. Сключваха договор с Компанията, според който, след тяхната смърт съзнанието им се прехвърля на биомеханично тяло — матрикант . Това бе технически възможно, тъй като копираната матрица на мозъчната им дейност се пренася върху матриканта с помощта на специално устройство, наречено транслатор. Правоприемниците бяха такива до изтичане на лицензното им споразумение с Компанията, а то бе валидно 10 години. Ако в края на периода все още имаха пари, подновяваха лиценза, ако ли не — губеха всичко.

Аз също съм от така наречените бездушевни — идентичност, затворена в матрикант . Разликата е, че нямам лиценз за правоприемник , а всичко това ми се бе случило, без да съм го желал. Именно по тази причина живеех далеч от хората — почти отшелнически. Съществуване, изпълнено с тревоги и страх. Страхът от преследването ми, в което със сигурност щях да изгубя тялото си. Този, който ми го бе дал някога, сега си го искаше обратно.

Единствената ми утеха беше присъствието на Таня — момичето, което обичах. Точно така — макар и бездушевен, изпитвах емоции. А те несъмнено бяха най-силните, които човек може да изпитва — любов и омраза.

Любов към момичето, загърбило миналото си, за да остане с мен, и омраза към хората, заради които бях загубил тялото си и бях прокуден в тази безкрайна пясъчна пустош.

Огромна сянка пробягна над главата ми, а малко след това се завъртя обратно и изцяло покри лицето ми. Контрастът на температурата бе толкова голям, че усетих кожата на челото ми да се вледенява. Тялото ми остана горещо, нагрято от жарещото слънце, което в този момент не можех да видя. Погледнах нагоре — над мен висеше безформена маса, закрила слънчевия диск, така че изкривените лъчи образуваха огнен ореол. Сложих длан над очите си, за да ги предпазя и фокусирам по-добре, но без ефект. В следващия миг сянката започна да изсветлява и тогава осъзнах, че не е безформена, а с добре очертан контур. Контур на човешко творение, което въпреки изминалите години не бях забравил. Въздушният кит. Златистата му перка загребваше с бавни обороти огромни пластове от неподвижния горещ въздух. Можех да чуя ритмичното й движение — бум-бум-бум.

Огромното тяло започна да се снижава и от единия борд на висящия под него кош се надвесиха две топчести човешки глави. Въпреки разстоянието, което ни делеше, забелязах на мястото на очите им горящи въглени. Миг по-късно с почуда установих, че това бяха отблясъците на слънчевите лъчи, отразени в кръглите им мотористки очила. Очаквах всеки момент да извадят пушките си и да насочат дулата към мен. Вероятно представлявах лесна мишена насред безлюдните пясъчни дюни. Китът заплашително продължаваше да се спуска и сянката му покри цялото ми застиващо тяло.

Обърнах се в опит да затичам, но стъпалата ми потънаха до глезените и не можех да ги отлепя. Обувките се напълниха сякаш не с пясък, а с непоносима за носене тежест. Размахах енергично ръце по посока на зловещия натрапник, в отчаян опит да го пропъдя, и съвсем очаквано — без ефект. Бръкнах в джоба на панталона си, но автоматичният нож, с който не се разделях още от времето, когато бях нападнат от ловеца на глави, не бе там. Наведох се да потърся нещо, с което да се отбранявам. В този момент искрящият до бяло ситен пясък ме ослепи и осъзнах, че се приближава ужасяващо бързо към лицето ми. Горещина заля тялото ми и се намерих да лежа на неравна, изваяна от тихия, но постоянен горещ и сух вятър пясъчна дюна. Тряс — нещо удари силно. Изстрел?

Отворих очи… миг… два и осъзнах, че това бе поредният нощен кошмар. Годините не бяха променили нищо, дори според Таня бяха задълбочили параноята ми от преследване. Опитах се да успокоя ритъма на сърцето си и притворих очи. Започнах да броя наум. Постарах се да го синхронизирам с едва доловимото тракане на украсения с шарено, изпъчило гърди петле, стенен часовник. Не можех да видя, но ясно си представих как главичката му ритмично се клати заедно със секундарната стрелка и кълве от нарисуваните разпилени царевични зрънца.