Александър Белтов - Фосикър

Вкопчил пръсти в перилата на терасата, едва удържаше вятъра с гърба си. Свистеше в ушите, заглушавайки гласът на разума, който бе пропилял шанса си. Бицепсите му, болезнено тежки и издути, прокъсваха милиони капилярчета плът. Временна и тленна.

Двадесет и пет етажа по-ниско, далеч под увисналите му крака, поток от човешки сенки, в хаотично и вечно движение, неподозиращи за мизерното му съществуване.

Изтръгнал собствените си криле, бе невъзможно да полети. През кървящите рани изтичаха греховете му, но дали ще изчезнат заедно с него, размазани на асфалта или оставени върху перилата, ще горят, сочейки вярната посока на поредния крушенец.

Единствен и безмълвен свидетел — насочена към него охранителна камера, свила изкуствената си зеница, в опит да фокусира изкривеното лице.

Вой на паникьосани кучета предизвести задаващо се природно бедствие. Майската буря се изтъркаля по обезлесеното било на Витоша планина, спусна се и удари смирения град. Ураганният вятър прегъваше, чупеше, изкореняваше. Оглушителен грохот разтърсваше сградите. Проблясваха страховити мълнии, а после всичко потъваше в мрак. Зареди се безкрайна поредица от черно-бели кадри.

Слав замижа и запуши уши. Трети ден, откакто си бе дал отсрочка, само за да опита да поправи нещата, но знаеше, че е почти невъзможно. Това беше оправдание и той го осъзнаваше. Прокле слабостта си и зарида в шепи.

Едри като лешници капки заблъскаха прозореца и той изправи глава. Зачуди се, дали стъклото ще издържи. Повечето съседи бяха монтирали външни щори като предпазна мярка против крадци и градушки, но хазяите му — не.

Избърса очи, седна и зачака.

Не след дълго тътенът започна да се отдалечава и затихва, но бурята продължи да държи обитателите на града далеч от улиците. Дори бездомниците бяха потънали вдън земя. Природата срещу хората.

Слав се изправи. Преди да започне бурята, от енергото изключиха тока и се наложи да се движи пипнешком. Доближи се до прозореца и погледна навън, но не успя да различи входа на отсрещната кооперация. Прокле наум и опря чело върху студената повърхност на стъклото. Все същото — никаква видимост, само усещаше напора на вятъра върху прозореца.

Охладил мозъка си, отдръпна глава. Пръстите му инстинктивно опипаха джоба на суитшърта, точно на мястото, където бе прибрал кутийката.

Изчака още няколко минутки, преди да излезе навън. Не му се искаше точно сега, но трябваше да се срещне с Халил. Дилърът, на когото продаваше информация, беше изключително предпазлив. Срещите им трябваше да остават в тайна и това бе от взаимен интерес. Според турчина, най-подходящи бяха местата, където двамата нямаше да бият на очи. За целта беше избрал няколко кафенета наоколо, за които бе съставил точна схема. Досега нямаха никакви проблеми, но знае ли човек и то в тези времена. Как Халил намираше и търгуваше с клиентите, бе негова грижа. Факт, че се справяше и благодарение на това Слав печелеше. Не много, но достатъчно. Дори можеше да предплати наема за месеци.

Лампата примигна веднъж-дваж и светна. Огледа се за другарчето си. Паякът Плетчо беше застинал на обичайното място — в горния ъгъл на прозореца. Изминаха почти две години, откакто се бе нанесъл в квартирата и заварил осмокракия си съквартирант.

Помнеше, че тогава бе посегнал да изхвърли забравена пластмасова чаша. По ръба още личеше червилото от устните на Мая, а по дъното имаше засъхнал остатък евтино вино. Спомни си миризмата на кисело около чашата, лепкавината по повърхността. Тогава бе забелязал капана – тънка прозрачна паяжина, изплетена над мястото, където се бе намирала чашата. В нея, без шанс за измъкване, висяха дребни мушици. Проследил почти невидимата нишка, беше открил леговището на паяка. Дребен, тъмносив ловец с бели точки по гърба, формиращи почти идеален кръст.

Гръмотевиците се оттеглиха и крясъците от скандала в съседния апартамент станаха по-отчетливи. Случваше се често и той беше свикнал. Дори го приемаше за нормално. Женският глас бе по-агресивният и бързо смачка мъжкия. Слав беше срещал съседката, но тя не изглеждаше конфликтна. Не за първи път се увери, че беглата представа за някого често подвежда.

Запъти се към банята и натисна дръжката. Разхлабена, тя едва не остана в ръката му. Някой ден щеше да я поправи, но със сигурност не днес.

Пристъпи в тясното помещение и намокри чорапите си. Прокле глупостта си и немарливостта на хазяите, които нехаеха за течовете по стените.