Александър Белтов: Фосикър

Слав се изправи и вдигна чашката. Ароматът на кафето погали ноздрите му. Сръбна и остави глътката в устата си. Обичаше го точно така — горчиво, без захар. Носът му протече и той заподсмърча.

— Не се стягай така! — усмихна се Халил. — Ще заподозрат, че продаваш нелицензирана дрога. Мани, голяма беля е това — подаде му смачкана салфетка.

— Не се бъзикай! Знаеш, че това моето е по-опасно от наркотиците – нацупи се Слав.

— И по-скъпо, аби, нали? – Халил хвърли лукав поглед.

Слав не отговори. Издуха носа си и пъхна салфетката в джоба. Нещо изтрака зад гърба му и той трепна. Насреща му Халил изглеждаше спокоен. Отпи от водата — топла и блудкава. Въпреки кафето, в устата му остана вкус на тиня. Щеше му се да плюе, но нямаше къде.

— Това ли е нещото, за което ми каза предния път? Сглоби ли го? – прекъсна терзанието му Халил. Иначе топлите кафяви очи на турчина, заблестяха. Показалецът му се заигра с дупката от цигара на покривката. Вкарваше го, завърташе и издърпваше навън, сякаш вадеше коркова тапа.

Слав кимна утвърдително.

— Тамам. Слушай сега! В джобовете си имам две различни суми за теб. В левия е за информацията, такава, каквато я беше изкопал. В другия – потупа десния си джоб, — са парите за цялата информация от сметката. Така че, аби, казвай с коя ръка да бъркам!

— Всичко — отвърна Слав. — Искам цялата сума, но кажи на твоя клиент, че банката по всяко време може да променя политиката си за сигурност. Освен това клиентите могат да преместят парите си на друго място и освен това…

— Стига! — прекъсна го Халил. — Знаят, всичко знаят. Ти за тях не бери грижа. То, ако не бяха сринали всичко, можеха и сами, но сега… Ама ако питаш мен, добре, че стана така, та да има и за нас по нещо от тая работа, нали? Взимай! — наведе се и протегна ръка под масата. — Цялата сума. Можеш да изкараш месеци, без да работиш, ама ти ще работиш, нали, аби? Имаме сериозен бизнес.

Слав напипа пликчето и го издърпа от ръката на турчина. Изправи се и небрежно го мушна в джоба си. Вдигна глава и се огледа. Всичко сякаш беше наред и никой не скочи, за да го арестува за търговия със забранени стоки. А той правеше точно това. Търгуваше с открадната информация, и то не от къде да е, а от забранените за достъп остатъци на Мрежата.

Посегна да допие кафето.

— Не бързай, аби, спокойно. Още вали. Искаш ли да ударим една табла?

Слав вдигна очи.

— Хей, имате ли табла? — подвикна към момчето Халил, но онзи само вдигна рамене.

— Ето, и табла нямат!

— Аз табла не мога да играя – отвърна Слав.

— Защитаваш ли го? – посочи към сервитьора Халил. — Ей, на! Изпуснахме добрия момент да се научиш. Виж, навън времето.

— Имам друга работа — смотолеви Слав. — Ще тръгвам.

Надигна чашата и пи, докато утайката полепна по гърлото му. Взе водата, но си спомни за вкуса на тиня и я върна. Наложи се или да преглътне, или да се изплюе. Избра първото. Бръкна в джоба, за да плати, но Халил го спря:

— Аз черпя.

Слав грабна още мократа си шапка. Повъртя я в ръце, но не я сложи на главата. На стола, където бе стояла допреди малко, остана мокро петно.

— Хайде, аби, изкопай още една-две от тези работи, пък да видиш какъв ресторант ще направя. Най-добрата кухня в София ще бъде, да знаеш. „Кайзери“ ще му бъде името. Какво ще кажеш? С червени букви върху бял фон. Ти такава храна не си ял, заклевам се.

Слав се усмихна. Не беше ял такава храна и даже не си я представяше.

— А и табла да реши човек да поиграе, и табла ще имам. Седефена и с кокалени зарове. Нали, аби? Тъй, де. Кефа да си направиш. Ресторант „Кайзери“, а? Те затова хората ще идват при мен. Не е ли така? И храната ми храна, и кафето с капка сакъз, поднесено с локумче. Та като хапне човек и му стане кеф, заровете да подхвърля — унесе се Халил.

— Екстра ще бъде — подхрани мечтата му Слав. — Обаче аз трябва да тръгвам.

— И ще изпуснеш да си направиш кефа?

— Стига с тоя кеф!

— Слушай, аби, трябва да погалиш душичката си, това знам аз. Ако сега не можеш я погали, на онзи свят ли ще можеш?

Слав се изправи.

— За какво се блъскаме, ако не за да ѝ угодим, докат’ можем – продължи да нарежда Халил. — Все някога ще ни привикат в отвъдното и ако това не сме свършили тук, няма какво да очакваме за душичката оттатък.

— Е, ти пък.

— Душичката, аби, душичката е важна. От мен да знаеш. То за това ни е дадено това тялото тук, на земята. Тук да си я поглезим, че после…

— Добре, де, ама аз тръгвам.

— Чакай, че и аз нещо имам работа — надигна се Халил и хвърли на масата няколко левчета. — Хей! — подвикна по посока на момчето зад бара и посочи към парите.