Александър Белтов: Фосикър

— Гледай с’я, хайде малко история. Знаеш ли кой е работил там? — присви очи в огледалото мъжът. — Не? Разбира се, че не знаеш — самодоволно се усмихна. – Един всезнайко ми каза. Беше скръндза, ама знаеше разни нещица. Та от него знам.

— Какво? — попита Слав, само за да държи разговора далеч от въпросите за сестра му.

— Никола Гешев е работел там — отприщи се мъжът. – Най-великият прихващач за всички времена. Ловил е бандитите с голи ръце, да знаеш. Ей така, с две ръце им е извивал вратленцата. Мир и тишина е имало тогаз, не като сега. Ей ги е, негодниците, там как беше името… — заекна таксиджията — амфора ли… амора…

— Агора — помогна му Слав.

— Да, точно тези. Мамицата им, значи! Чу ли? Взривили големите цистерни в Елин Пелин. Сега казаха по радиото. И гле’й к’во става, значи. Сега зарад’ тях бензина скача почти два пъти. Не се издържа, бе, шефче. И колкото повече плащаме данъци, налози и такива работи, все не стигат парите.

— Много радио слушаш.

— Как много? — подскочи на седалката таксиджията и изви врат към Слав.

Двигателят изгрухтя, колата се затормози, а в купето стана по-шумно.

— Ми така, много — повтори по-силно Слав.

— Искаш да кажеш, че не е верно? — очите на шофьора застинаха в огледалото. — Бензинът е скъп, бе, шефе, не разбра ли? Аз не взимам много. Гориво, данъци… Знаеш как е. Сега пък и тези самозванци, дето събират пари за вход към кварталите. Ти к’во мислиш? Че ми е лесно, значи?

Слав не отговори и извърна глава. Загледа се в голямото пространство, обхващащо зоната от бившата Централна гара на София, опиращо чак до надлеза, свързващ града с промишлените северни части. Мястото беше заградено и очевидно пригодено за нещо. Беше издигната метална ограда, която в горната си част завършваше с бодлива тел. Изглеждаше висока и солидна. През равни разстояния се издигаха високи кули с остъклени наблюдателни вишки. Редица от високи стълбове, с насочени към оградата прожектори, които и сега бяха включени, и няколко изглеждащи като фунии устройства – „Сирени“ — помисли той. — „Но защо?“ По цялото протежение на оградата беше положена тясна ивица от тъмночервена настилка. По нея сега вървеше униформен и водеше куче със свлечена задница.

Шофьорът поглеждаше от време на време в огледалото и не изпускаше от очи Слав.

— Не си ли го виждал т’ва? — мъжът точно бе отгатнал накъде бе насочено вниманието му. — Отскоро е и това е верно. Гле’й ся, ако аз бях властта, щях да… — замисли се, ала не успя да довърши мисълта си. — Добре, че направиха тоя лагер, ама дано го напълнят. Абе, железна ръка си требва тука, значи.

Слав не пожела да поддържа разговора и мъжът се примири. Усили радиото и се съсредоточи в пътя пред себе си. Подминаха няколко велосипедисти и рехава група пешеходци, движещи се по банкета в тяхната посока. Колата премина съвсем близо до тях и те размахаха гневно ръце. Завикаха нещо, но шофьорът не се впечатли и продължи. Нямаше голям трафик, така че бързо наближаваха целта си.

Малко преди да стигнат до болницата, пред тях се изпречи спусната бариера. Беше облепена със светлоотразителни червено-бели лепенки, за да се вижда отдалеч. От нея висяха дузина метални синджири, завършващи с големи гайки. Приличаха на ресни.

Едър тип се приближи до вратата на шофьора и почука с пръст по стъклото. Таксиджията го смъкна и извади ръката си. Онзи пое нещо, извърна се и свирна с уста. Друг мъж започна да върти макара и бариерата се разклати. Докато се вдигаше, синджирите дрънчаха. Шофьорът вдигна прозореца, натисна педала на газта и колата потегли.

— И тук ли има от тези? – обади се Слав.

— Има, бе, шефче… Май не пътуваш много… — обърна се към него таксиджията. — Парцелирали са вече всички квартали на София. Взимат ти такса „вход“, казват, ама нали знаеш. Бандитска работа, но смееш ли да се опълчиш. Ще те пребият и никой няма да гъкне. Държавата изобщо не се интересува. Важното е и тя да може да те скубе. Абе, ако бях аз на власт и имах под ръка онези… Леле-е-е! Лагерът, дет’ подминахме преди малко… Казах ти!

Таксито пресече сраснал се с асфалта железопътен прелез и се раздруса.

— Нема страшно – ухили се мъжът. – Железни сме.

Малко по-късно стигнаха пред болницата. Колата спря на паркинга и изгаси мотора, а шофьорът извърна глава към него. Слав се изкриви на една страна, за да скрие от погледа на таксиджията портфейла си. Стори му се, че е успял.

Шофьорът прие с широка усмивка оставения му бакшиш: