Александър Белтов: Фосикър

— Тук съм, шефче. Кат’ си тръгнеш наобратно, само свирни.

— Не ме чакай, че имам работа.

Мъжът се начумери. Въпреки отказа на Слав, спусна облегалката назад, изтегна се и зачака.

Тъмните облаци бяха изчезнали и слънцето освети притихналия град. Скелетите на бившата железопътна гара и рухнал завод свидетелстваха за живота тук преди време, но сега хора почти не се срещаха. Ако зависеше от него, никога не би избрал това място за болница.

Пренебрегна хленча на някакъв просяк и пристъпи в обширното мраморно фоайе. Беше му познато — разхвърляни тапицирани столове и две-три масички, с разпилени по тях брошури. Движението на хора бе осезаемо, санитари бутаха колички, пациенти се щураха наляво-надясно: всички дейности, характерни за болница. Натрапваше се острата миризма на дезинфектант.

Слав доближи рецепцията. Посрещна го младо момиче с порцеланово лице.

— А, вие сте за Нели, нали? Братът — поде тя, сякаш появата му бе очаквана за нея.

— Да.

— Неврохирургията, нали? Доктор Павлов каза, че ще дойдете — девойката приглади коси и прибра палав черен кичур зад ухото си. — Кабинет четиринайсет, на първия етаж, вдясно — посочи с ръка, за да го упъти. Слав задържа поглед върху тъмночервения лак по тънките пръсти на момичето. Хареса му. – Почукайте! Трябва да е там, защото още не си е тръгнал. Да, ето – посочи зад себе си, — не си е оставил ключовете.

Слав благодари и се запъти в указаната посока. Имаше чувство, че погледът на сестрата пронизва гърба му. „Дали не флиртува?“ – мина през главата му, но не спря. Сега не е нито времето, нито мястото за това. Забърза крачка, за да не изпусне доктора.

Пред кабинета не чакаха пациенти, така че Слав почука и влезе. Завари доктора да прибира разпръснати върху бюрото листа в черна кожена чанта.

— А, тъкмо за вас мислех. — Мъжът остави чантата, стана и протегна десница.

— Защо? — смути се Слав, но пое протегнатата му ръка. Беше мека и гладка — Нещо с Нели?

— Да, Нели. Но, моля, седнете да поговорим.

Слав седна в края на кушетката и бръкна в джоба. Извади плетената си шапка и започна да я глади.

— Аз, такова, донесох пари — започна да обяснява. — Знам, че малко се забавих, но ето, че донесох.

— Чудесно! Тъкмо бях започнал… Та, Нели, представете си, вече движи самостоятелно главата си, и то, забележете: дори не само встрани, а нагоре и надолу. Не е ли чудесно?

Макар да го очакваше, Слав отрони дълбока въздишка и се отпусна.

— Не зная какво да кажа — смачка и прибра шапката в джоба. Това беше страхотна новина.

— Сега ще попитате какви са прогнозите, нали?

— Какви са прогнозите? – автоматично повтори Слав.

— Зависи — уклончиво отвърна докторът. Стана, отвори бял шкаф със стъклена вратичка и извади оттам две чаши. Подаде едната на Слав, а другата вдигна и огледа критично.

— Вода? — предложи той.

— Малко – Гърлото на Слав беше сухо.

Докторът се приближи и му наля, а после наля и на себе си. Двамата отпиха почти едновременно.

— Та, казахте, зависи – колебливо поде Слав.

— Да, да, млади човече. Зависи. Парализата е такава, че сама няма да може да се движи никога вече. Но това си го знаете.

— Така ли? – посърна Слав. Подозираше това, но не искаше да повярва.

— Обаче, ако платите за екзоскелет, ще може да се движи достатъчно. Ще се обслужва сама, дори ще може да излиза. Почти пълноценен живот, нали? Аз ще извърша операцията по монтажа и адаптацията. Ще трябва да се прикрепи към някои мускули, сухожилия и така нататък. Сложно е, но ще го направя. Какво ще кажете?

— Колко? – Слав наостри уши.

— И пак опираме до думата „зависи“. Всичко е относително, млади човече.

— Защо? – повдигна се и приседна на края на кушетката.

— Защото това, което предлагам, е с физическо управление. Мисля, че ще се получи, защото тя има наченки на раздвижване.

— Какъв друг вариант има?

— Има и с невронно управление, най-ново поколение, но той е много скъп. Направо ви казвам — няма да можете да си го позволите. Движи се общо, взето само с мисъл, ако мога така да се изразя, макар, че е много по-сложно от това. С такъв екзоскелет, Нели ще може напълно пълноценно да живее живота, който заслужава един млад човек.

Слав глътна водата на един дъх и протегна ръка:

— Още малко.

Докторът му досипа и напълни чашата. Слав я пресуши на няколко глътки.

— Колко? — остави чашата.

— За кой екзоскелет?

— За този, новия.

Докторът отиде до бюрото си и отвори горното чекмедже. Извади оттам книга с илюстрирани твърди корици. Отвори я и започна да прелиства, като от време на време плюнчеше показалец. Слав стана и приближи. Надвеси се и затаи дъх. Очите му се фокусираха върху текста, но не го разбираше. Латински наименования, цифри, таблици. Беше оформено като каталог.