Александър Белтов: Фосикър

Колата го остави до пресечката на булевардите „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“.

— Слушай, шефе, виждам, че имаш кинти – каза шофьорът, когато Слав вече беше отворил вратата, за да слезе. – От теб инвестицията, от мен — стоката. Синьо кафе, ама първо качество, значи. Не като боклуците по улицата. Такова не мож’ намери никъде. Един удар, значи, и край! Само един удар, шефе. Какво ще кажеш?

— Нямам пари – обърна се Слав. – Наистина нямам. Бъркаш нещо. Хайде, чао! – изскочи на улицата, затръшна вратата и тръгна.

Едва направил няколко крачки, се сети нещо и се извърна. Колата беше на място, а таксиджията, забил глава в краката си, ровеше нещо.

Слав се доближи и почука на прозореца. Онзи вдигна глава, ухили се и спусна стъклото:

— Какво стана, шефче? Размисли ли?

Слав се приведе:

— Можеш ли да ми намериш един човек?

— Може, бе, шефе. Всичко може.

— Пръчката?

Таксиджията се сви, като че внезапна болка преряза стомаха му:

— Шефе, я влез в колата, че ще настинеш навън, значи.

Слав обиколи, отвори вратата и се настани до шофьора. Той вдигна прозореца и пусна радиото. Излъчваше се някаква музика и мъжът усили мощността.

— Така е по-добре – обърна се към Слав. – Я пак кажи, шефче, че може да не съм чул правилно.

— Можеш ли да ми намериш Пръчката? Майсторът по микроелектроника и…

— Шът! – шофьорът бутна с ръка лакътя на Слав. – Ясно. Стига си дрънкал! Знам кой е.

Слав млъкна и се загледа в ръцете си. Онзи сумтеше нещо под носа си.

— Хилядарка, шефче – обърна се към него таксиджията.

— Фиу! – подсвирна с уста Слав. — Хилядарка!? Сигурно се шегуваш.

Някаква жена се доближи до колата и почука на прозореца. Таксиджията се сепна и леко се смъкна на седалката. Отвори прозореца едва наполовина.

— До Обеля? Бързам! – жената опита да навре главата си в купето.

— Не виждаш ли, че съм зает! – викна шофьорът и махна с ръка към лицето. Тя отскочи и каза нещо, но Слав чу единствено „Идиот!“.

Таксиджията вдигна прозореца и се обърна към Слав:

— Хилядарка и получаваш телефонен номер. Там ще ти отговорят на въпроса, значи.

Слав загали бузите си. Хиляда лева са много пари, лудост някаква. От друга страна, Пръчката е най-добрият майстор по компютърни джаджи и кой знае какво може да измисли, а ако иска да събере парите за невронен екзоскелет, трябва да ускори работата. На всяка цена. Информацията за връзка с Пръчката несъмнено влиза в тази цена.

— Петстотин – каза той. – Толкова имам в себе си. Сега и на момента ги получаваш.

Шофьорът се ухили:

— Гле’й сега, то за тия пари не си струва риска.

Сянка премина през лицето му и внезапно стана сериозен:

— Че аз, ако се издъня тук… Ми, ако ти си нек’ъв… Знам ли те?

Слав бръкна в джоба си и зачака. Онзи се напрегна и се загледа в ръката му, но това не трая дълго.

— Давай кинтите!

Слав извади хартиен плик и му го подаде. Знаеше точно каква е сумата в него. Таксиджията го пое, разтвори плика между краката си и наведе глава. Извади парите и бързо ги преброи с месестите си пръсти. Когато завърши, вдигна глава и се ухили:

— Точен си, шефче – Прибра парите обратно, а плика мушна в пазвата си. Наведе се и отвори жабката на колата. Измъкна оттам тефтер и химикалка. Надраска нещо, откъсна листа и го прегъна на четири. Хвърли нещата обратно в жабката и затвори, а бележката подаде на Слав:

— И внимателно с това, чу ли? Да не се издъним, че горим и двамата.

Слав пое листчето и понечи да го разгъне.

— На друго място, а? – повиши глас мъжът.

Слав се поколеба, но реши, че таксиджията може да е прав. На улицата със сигурност има охранителни камери, съгледвачи на полицията и кой знае какви още. Пъхна листчето в джоба си, отвори вратата и изскочи навън.

— Чао, шефче – дочу зад гърба си, но не се обърна. – Ако ходиш някъде или ти трябва нещо, потърси ме на пиацата. Там, където ме намери, а?

Слав махна и продължи. Беше се запътил да провери „мрежите си“. Надяваше се на какъвто и да е улов. Както бе казал Халил — имаха сериозен бизнес.

Вечерта се прибра в добро настроение. Внимателно затвори след себе си и заключи. Приближи ухо до вратата и се заслуша. Навън бе тихо. Провери дръжката — заключено. Беше си изградил навик да проверява всеки път отново и отново. Съзнаваше, че това се превръща в параноя, но по-добре параноик, вместо пребит и ограбен.

Закачи шапката на закачалката, събу си обувките и захвърли суитшърта. Въздухът бе застоял, той отвори прозореца и отвън нахлу студен въздух.