Александър Белтов: Фосикър

„Ти“ — продължаваше да свети на дисплея.

С празния си поглед Слав се вторачи в него. Опитваше се да измисли следващия си въпрос. Това не може да бъде вярно, но… все пак. Захлупи дисплея на лаптопа и компютърът премина в режим „готовност“.

„Какво става тук, мамка му!“ Затвори очи и опита да се върне назад във времето. Последната му работа с програмата бе, преди да излезе за срещата с Халил. Оттогава не се бе прибирал вкъщи. Самите файлове бе източил от провисналите кабели на информационно трасе, минаващо под моста на Сточна гара. Не знаеше там да има важни обекти, но трасето бе достъпно и той се беше прикачил. Все нещо можеше да изскочи. Всъщност, от всякъде можеше да излезе. Работата му до голяма степен зависеше от случайността и той го бе приел. Оприличаваше действията си на златотърсач. От него усилията, а от късмета — предполагаемите резултати. В такава схема няма никаква логика, а най-вече справедливост. Като помисли за справедливост, горчива усмивка застина на лицето му. Тази дума бе излязла от речника на хората като безполезна. Това е една от най-дълго съществувалите химери на човечеството. За съжаление, една от най-експлоатираните. В днешно време никой не би се залъгал с нея. Какво е значението на думата, самият той не можа да намери подходящ пример. В съзнанието му имаше само смътен, имагинерен образ, какво би трябвало да представлява справедливостта. Единствено смъртта на човека, заради когото сестра му сега бе „жив труп“, би могъл донякъде да се доближи до еквивалента на това понятие.

От мисълта за Нели му се догади и краката му отмаляха. Подпря се на масата и си пое дълбоко въздух. Постоя известно време и вдигна глава. Трябваше да се стегне.

Започна да обикаля около масата, без да изпуска компютъра от очи. Направи няколко обиколки, като се опитваше да разреши загадката, но така и не можа да стигне до логическо обяснение. „Трябва да е просто! Нещата винаги имат възможно най-простите обяснения, както гласи постулатът на Окам.“ Отвори капака на лаптопа и изчака мониторът да светне.

„Ти“ — все така нахално искреше думата и сякаш невидим показалец сочеше гърдите му.

Той започна да масажира сърдечната си област. Лъжа бе това твърдение, но може би… Може би не злосторник, нито вирус, може би… Да, има едно просто обяснение, а то е, че програмата, нарекла се Куче, е дошла от останките на нечии информационни архиви. Това бяха именно останки, а не информационни боклуци, както лекомислено се бе изразил Халил. И сега останките на Куче се бяха събрали в общата си цялост на програма. Само по този начин твърдението, че самият той го е активирал, намираше смисъл.

„Какво си ти?“ – написа Слав и доближи лице към екрана.

„Наричай ме Куче.“

„За какво си създаден и кой те създаде?“ – продължи да пише той.

Така нареклото се Куче не отговори.

„Не зная, админ“ – светна на дисплея след известно време.

Слав се отпусна. Едва сега разбра колко бе уморен.

„Ти знаеш ли отговора?“ – бе последното, което се изписа на екрана.

На следващата сутрин Слав стана рано и започна тренировки. Направи трийсет лицеви опори, в три серии по десет. Кляканията обаче го затрудниха и той се отказа. Започна да дърпа пръстите на ръцете си. Всички до един изпукаха.

Опита се да игнорира компютъра и се държеше така, сякаш не съществуваше. Докато спортуваше, умело избягваше да гледа към него. Днес не биваше да бъде разсейван. Взе от етажерката кубчето на Рубик, разбърка го, а после за около десет минути успя да подреди всички страни. Остави го настрана и постоя малко със затворени очи. Беше възвърнал концентрацията си.

Хапна няколко прегорели сухара. Бяха прекалено твърди и хрускаха в устата, но той упорито дъвчеше. Помогна си с вода за преглъщането, макар вкусът да бе отвратителен.

След като се нахрани, се приготви за излизане. Разпредели нещата си в раницата, така че да може да ги използва по всяко време, а ако нещо се случи, бързо да се освободи от тях. Преди да излезе на улицата, нахлупи ниско качулката на суитшърта.

Стартира обиколката си, правейки концентрични кръгове в основната градска част, които постепенно се стесняваха. Интересуваше го зоната, в която бяха съсредоточени сградите на държавните учреждения и работещия някога бизнес.

Както се надяваше, късметът му проработи. На пресечката на „Хан Аспарух“ и булевард „Витоша“ намери това, за което бе излязъл. Група работници бяха отворили капаците на две от уличните шахти и се бяха заели с почистване. Едната беше част от отводнителен канал, а другата — от кабелно трасе. В отводнителната бяха включили помпа и тя бълваше кал от широк гумен шланг направо върху плочника. Дизеловият мотор хвърляше кълба дим и тресеше тротоара с вибрациите си.