Александър Белтов - Фосикър

Слав свали оранжевата жилетка и я набута в раницата. Докато всички бяха залисани с оплетеното въже на помпата, тихомълком се отдалечи. Опитваше се да върви спокойно, но сърцето му тупкаше в гърлото.

Малко по-натам закрачи уверено и се запъти към градинката пред бившия Дворец на културата. Навел глава в краката си, се стремеше да не поглежда встрани. Така възможността уличните камери да уловят части от лицето му беше намалена. ОВето издуваше джоба му и той пъхна ръка вътре, като стисна вендузата.

Пред входа на метрото завари група младежи. Когато наближи, един от тях плъзна поглед към раницата на гърба му. Обърна се към останалите и направи някакъв знак. Това не убягна от Слав. Младежите спряха да разговарят и започнаха да се раздалечават. Слав предположи, че се опитват да го обградят. В ръката на единия нещо проблесна.

Слав се обърна и побягна. Посоката беше без значение. Разбутваше хората, за да разчисти пътя си. Намали едва когато стигна до голяма внушителна църква с малка циментова площадка пред нея. Краката му бяха омекнали, а на всичко отгоре го заболя стомахът.

Спря и се преви, като едва си поемаше въздух. Опита да се изплюе, но слюнката се проточи и увисна. Откъсна я с пръсти и я запокити на плочника. Изправи се и погледът му се спря на името на църквата: Св. Великомъченик Георги Победоносец. Почуди се дали да не влезе и да потърси убежище, но бързо се отказа. Вътре ще бъде в капан. Не трябва да влиза в затворени помещения. Със сигурност бе в обсега на уличните камери, но това вече нямаше значение. Дори напротив, по ирония, сега те бяха негова закрила от посегателства. Поне така си мислеше. Трябваше да се надява, че тази групичка са улични гаменчета, защото ако бяха прихващачите, здраво беше загазил. Реши, че щом не успяха да го стигнат и заловят, бяха аматьори. Това бе успокояващо и той постоя няколко минути, за да възстанови дишането си. Коликите в стомаха му попреминаха.

Тръгна по една от задните улички. Тук бе по-спокойно, нямаше хора и щеше да забележи преследвачите си отдалеч. Напрежението в мускулите на краката стана досадно, но не и болезнено. Това не беше добре, но със сигурност се бе отървал от големи неприятности.

Пътя до квартирата извървя спокойно. Надяваше се това да притъпи любопитството на хората зад камерите. Раницата приятно топлеше гърба му, а ОВето биеше в бедрото му.

И този път беше оцелял.

На следващия ден се събуди в късния следобед. Погледна часовника — беше спал повече от петнадесет часа. Това бе добре дошло за тялото и най-вече за мозъка му. Можеше да спи още, но усещаше глад, жажда, а пикочният му мехур беше издут до пръсване. Когато оставаше буден до късно, резултатът беше един и същ. Главата му тежеше така, сякаш бе сдъвкал цяла шепа синьо кафе. Не се чувстваше в състояние за работа, но трябваше да се мобилизира.

Стана с неохота и се разкърши. Установи, че гърбът му бе схванат, а движението на врата – ограничено. Нахлузи чехлите и повлече крака към тоалетната. Имаше мускулна треска и бедрата го боляха. Пътьом блъсна острия ръб на масата и това му причини допълнителна болка. Усърдно заразтрива удареното, за да не получи синина. Реши да премести масата оттам, но почти на минутата забрави за нея.

След като се облекчи и изми лицето си, се метна обратно в леглото. Искаше му се да полежи още. Програмата за анализ и събиране на фрагменти информация работеше, но щеше да отнеме време. Беше заредил в нея почти пълна вендуза с разкъсани файлове. Прикачването му към оптичния кабел в шахтата се бе оказало успешно и очакваше процесът по обединяването на информацията да отнеме дни. На всичкото отгоре — с неясен изход за краен резултат. Той обаче никога не се отчайваше от неуспехите. Нямаше право на това.

Замижа. Шумът от улицата проникваше в съзнанието, но нямаше начин да изключи този дразнител. Запушваше ушите си, но не издържаше дълго и отпускаше длани.

Отвори очи и се загледа в тавана. Видя застиналото тяло на паяка Плетчо. „А може би не е Плетчо, а някой подобен на него паяк. Едва ли.“ Замисли се, защо през всичкото това време не бе виждал друг паяк. Нямаше ли нужда от другар малкият му съквартирант? Всъщност, изглежда, той нямаше нужда от нищо друго, освен от храна. В такъв случай това може ли да се нарече живот? Или е просто съществуване, както например съществува камъчето, скрито в чакъла на улицата. Съществуването като материална форма. Защото камъчето притежаваше точно това — материална форма, заемаща част от пространството. Но в такъв случай, защо му е на Плетчо биологично тяло, което трябва да поддържа с хранене, ако не му е нужно за живот? Има ли Плетчо усещания, чувства, стремежи?