Александър Белтов - Фосикър

Слав започна да обърква понятията си. Дали и при хората е така? Онези от тях, които се стремят единствено да задоволяват физическите си нужди, живеят или просто съществуват? И ако потребностите на човек могат да се делят на физически и духовни, дали онези, които имат духовни нужди, живеят, а другите, които задоволяват само физическите, съществуват единствено като материя? Дори да е биологично изградена, но просто материя. В крайна сметка, самият той, ежедневно изправен пред предизвикателството да осигури своето битие, съществува или живее? Направи си извод, но не му хареса, а и не бе в състояние да промени нещо.

А как можеше да се определи състоянието на Нели? И какъв преход трябваше да направи с поставянето на екзоскелет. От вегетативно състояние на организъм към пълноценно, изпълнено с движение. От съществуване към живот? Но само движението ли определя пълноценността? Не, не е това. А в такъв случай, щеше ли да има преход при нея?

Реши да не се занимава с такива размисли. Водят към неприятни емоции, а и след всеки отговор възникват нови въпроси. Бе нещо като лавина, която, веднъж отприщена, не може да бъде спряна. Не и от съзнанието му. Лавина, която помита разума, измива представите за битието, а на тяхно място не формира нови. Единственият резултат е пълно объркване и загуба на ориентация. Стори му се, че това би трябвало да занимава мислите на философите. Той самият не бе срещал философ, не бе чел нищо написано от философ и се съмняваше, че някой би имал нужда от подобни хора. Светът е такъв, какъвто е — непроменлив.

Завъртя се на хълбок и затвори очи. Вдишваше и издишваше. Бавно и равномерно. Стараеше се по този начин да притъпи работата на мозъка. Да го успокои и разсее. А най-добре да го приспи. Само в онова време — благодатта на сънищата, можеше до някаква степен да управлява полето на въображението си. Тогава светът за него бе наистина цветен, безкраен. „Живея само тогава, когато спя и сънувам“, прелетя през съзнанието му. Искаше му се да поспи още малко, отчаяно желаеше това, но мозъкът отказа да се подчини. Бе разстроен и разбунтуван.

Изправи се и потърси Плетчо.

Гледай го ти! Нищо и никакво дребосъче — да посегнеш с пръст и ще го размажеш, а беше успяло с присъствието си да провокира в главата на Слав ненужни мисли.

„Защо не беше с мен на ръба на двайсет и петия етаж? Ловуваш си тук, на топло и спокойно, и единствената ти задача е да объркваш ума ми.“ Какъв, в крайна сметка, бе светът за Плетчо? Ловувай за прехрана, яж и почивай. Отново и отново — същия цикъл, в същата поредност. И така още и още. Докато по естествен път се изчерпи жизненият цикъл на биологичното тяло и с него се приключи завинаги. Ловувай, яж, почивай! Достатъчно за съществуване. Не повече. Светът на Плетчо. Но това бе онзи, същият свят, който обитаваше и Слав. И двамата се намират в един момент от времето на едно място. Това би трябвало да бъде една реалност.

В апартамента на съседите се разкрещяха. Без да напряга слуха си, можеше да различи двата гласа. Пискливият проклетисваше, а другият — нисък и боботещ, оставаше неразбираем. Жената взе надмощие и мъжкият съвсем притихна. Нещо тежко заудря по стената и Слав извърна очи натам. Битката бе започнала. Вибрациите се предаваха на пода, а оттам на леглото. Уплаши се за целостта на мазилката и вдигна глава, за да провери. Тъкмо реши, че трябва да направи нещо, когато блъскането оттатък спря. Нещо издрънча, а после всичко утихна.

Беше необичайно тихо, неестествено. Слав осъзна, че това е невъзможно и би трябвало да възприема със слуха си поне нещичко. Дори да е едва доловимо. Напрегна се до краен предел. Стори му се, че е в състояние да улови докосването на пода на витаещите във въздуха прашинки. Нищо. Затвори очи. Представи си, че самият той стои изправен, точно в центъра на огромна, но изпразнена от всичко вселена. Застинало, без ничие движение. Във вакуум. Самотен, безпомощен и единствен в прозрачен безкрай. Ужасяващо. Прииска му се да завика, да бъде чут. Желаеше, копнееше до отчаяние някой да отговори на зова му.

Затворил очи, протегна ръце и заопипва в мрака. Обзе го надежда, че ще намери някаква форма на живот. Осъзна, че бе изпаднал в състояние на транс, но не можеше да се измъкне. Ужасен кошмар — сън в будно състояние. Такъв, какъвто никога досега не бе сънувал. Започна да се задушава и бе на път да изгуби съзнание. Дребен силует, приличащ на куче, се появи и изчезна. Преди да се изгуби в пространството, му се стори, че силуетът влачи нечие друго тяло.