Александър Белтов - Фосикър

Слав подозираше, че шахтите се наблюдават с видео камери, но градската охрана със сигурност бе известена за тази дейност. Извади от раницата оранжева жилетка, досущ като тази на работниците, и я наметна. Хвърли последен поглед наоколо и се запъти към групата. Съвсем спокойно скочи до един от мъжете, нагазил в шахтата на кабелното трасе. Двамата се сбутаха и човекът пусна в действие лактите си. Удар в ребрата прегъна Слав на две. Понечи да отвърне, но благоразумието надделя и той стисна зъби.

— Аре бе, плужек! — чу зад гърба си. — Откога чекам да ме смените тука. Нема само аз да опъвам.

Слав измуча нещо.

— Бачкай, аз ще бегам да дръпна един фас – продължи онзи.

— Аха — отвърна Слав, без да се извръща.

Мъжът запъшка и при излизането си от шахтата използва за подпора гърба на Слав. Тялото на работника натежа, Слав приклекна, но удържа и онзи изскочи навън. Сега шахтата стана малко по-широка. Слав свали раницата и заопипва около краката си.

Бързо намери това, което търсеше. Дебел сноп от кабели с гумена изолация, превързани на места с прокъсан бандаж. Преброи поне пет. Бръкна в предния джоб на раницата и извади диодно фенерче. Включи го и захапа края му със зъби, за да освободи ръцете си. Тънкият сноп светлина заподскача по кабелите. Той ги забърса и днес късметът го споходи за втори път. Намери този, който му бе нужен — оптичният. Някога изпълнявал функцията на гръбнак на изградената градска мрежа, той все още лежеше, положен на място. Извади от раницата оптичната вендуза и с помощта на скобите я прикрепи към кабела. Натисна бутона и червеният диод показа активност. Това е. Сега трябва да чака. Не повече от тридесет секунди. През това време вендузата ще пробие гумената обвивка на кабела и ще изпрати запитване под формата на светлинен лъч. Той ще достигне до цифров адаптер в края на кабела и ще се преобразува в електрически сигнал. Оттам запитването ще влезе във връзка с всяко едно активно устройство. Когато се получи отговор, същият лъч ще се върне обратно. С помощта на миниатюрни призми ще се пречупи и така ще се насочи към цифровия адаптер във вендузата. Там ще се запамети на миниатюрния носител и това е всичко. По-късно тази памет ще бъде изпразнена в хард диска на лаптопа, а програмата му за анализ и събиране на файлове ще свърши останалото.

Слав се изправи и изхвърли боклука, който бе събрал от дъното на шахтата, като използва случая, за да се огледа. Трябваше да работи, за да не буди подозрение. Наведе се, загреба още боклуци и пак се изправи. Тридесет секунди. Само толкова са нужни на ОВето, както наричаше оптичната вендуза, но понякога това време му изглеждаше цяла вечност.

Още с първото си загребване на боклуци дланите му се разраниха и започнаха да щипят. И друг път бе страдал, но не можеше да използва ръкавици, защото трябваше да обслужи ОВето.

Шумът от двигателя на помпата в съседната шахта спря. Един от работниците задърпа шланга. Оказа се запушен и заваляха псувни.

Зад гърба на мъжете се приближиха двама цивилни. Бяха привлечени от дейността на групата. Спряха до работниците и заговориха. Ръкомахаха енергично и единият от тях показа часовника на ръката си, а другият посочи Слав.

Беше разкрит! Усети краката му да омекват, а сърцето бясно да препуска. Клекна, освободи вендузата от кабела и я пъхна в джоба. Вече нямаше значение дали бяха минали трийсет секунди. Дори да се оправдае, че е доброволец, нямаше как да обясни наличието на оптична вендуза в шахтата.

Когато се изправи, мъжете бяха надвесени над главата му. Калните обувки на единия опряха до устата му и той отдръпна глава. Извърна се настрани и се изплю. В слюнката си видя топче кал. Извади ръцете си от шахтата и изхвърли боклуци встрани от мъжете. Нямаше никакъв шанс да избяга. Мястото със сигурност влизаше в обхвата на видео камерите.

— К’во става, върви ли? – каза този с обувката.

— Ъхъ — измуча Слав.

— Колко още ще се мотате тука?

— Ами, к-хм, свършваме вече — прегракнало отвърна той.

— Свършвайте и се омитайте! — разпореди се мъжът. – Утре, като завали, пак ще е същото, нали? Хайде и вие! – обърна се към останалите.

Работниците се спогледаха, след което се разбързаха. Един задърпа дебело въже, но то не излизаше. Помпата сега пък се беше заклещила в нещо и всички се скупчиха около отвора на шахтата. Слав използва момента и пъргаво изскочи от дупката. Опита се да премести сам металния капак, но желязото не помръдна. На помощ му се притече онзи, с когото само преди минути се бяха сбутали в шахтата. Двамата успяха да избутат капака и затвориха дупката. Мъжът стъпи върху него, за да го провери. Тежкият капак бе легнал удобно в рамката си. Работникът остана доволен, а Слав вдигна палеца на свития си юмрук. Онзи се обърна и се присъедини към групичката около помпата.