Александър Белтов - Фосикър

Слав се плесна по челото:

— А можеш ли да я направиш така, че да мога да използвам вендузата чрез нея.

— Коя? Онази, която ми показа?

— Аха. Същата или подобна.

— Мога, но ми трябва време.

— Колко? – изстреля Слав.

Пръчката се почеса по тила:

— Три-четири дни.

— А цената?

— Хм, цената – внимателно заопипва брадичката си. – Гледай сега. Не струва по-малко от пет бона.

— Фиу – изсвири Слав.

— Ще се разберем, бе – разпери дългите си ръце майсторът. – Значи, може и на вноски. Ти само поискай.

Слав сбърчи чело, но след миг грейна:

— На вноски казваш.

— Аха.

— Дай пак да видя – протегна ръка.

Пръчката я положи в дланта му. Наистина изглеждаше като истинска. Дори и да я намерят в него, никой няма да забележи разликата, а това значително намалява риска. Колкото до полезността, тук изобщо не може да има съмнение.

— Ще дойда след три дни – каза той и върна робота на върлинестия. — Ако си направил така, че да става и с вендузата, ще говорим за парите. Аз съм сериозен, да знаеш.

— Ми така кажи, де – ухили се Пръчката. — Това вече е мъжка приказка. Ще се разберем.

Слав кимна.

На излизане го дариха с малък буркан рибен пастет. Нямаше да го яде, но трябваше да оправдае дългото си присъствие в магазина. Подари го на някакъв бездомник, като се надяваше да не му причини отравяне.

По-късно намина до един от каналите, пресичащи столицата. Беше пълноводен. В допълнение, бе част от други подобни и взаимно свързани чрез общата канализация на града. И най-важното – с достъп до занемарените и наводнени кабелни трасета.

Слав, макар и често да срещаше Юсуф, никога не беше влизал в пекарната му. Знаеше къде се намира и това бе всичко. Симидчията, както бе известен в квартала, продаваше гевреци и малки тънки хлебчета направо на улицата. За целта използваше дървена количка, с изпотен от топлината на стоката стъклен похлупак. Хората не се и запитваха откъде идва всичко това. Бяха свикнали с присъствието му на улицата и го приемаха за даденост.

Сега беше повикан от Юсуф, но не знаеше защо. Не беше обичайно съобщение от Халил и в началото това го бе смутило, но все пак прие. Симидчията бе доверен човек на Халил, а значи и на Слав.

Помещението, в което пристъпи уверено, бе малко и горещо. Разделено на две от дървен тезгях, с издълбани орнаменти в краищата. От тавана, спуснати на еднометрови жици, грееха две електрически крушки. Ухаеше на прясно печен хляб и това му се хареса. Не помнеше откога не бе усещал подобно привличащо въздействие. Под стъкления похлупак, на широк съд бяха наредени жълти курабии, поръсени със снежнобяла пудра захар. На стената беше закачена неголяма картина, изобразяваща червено лале. Стана му интересно и я доближи. Цветето беше стилизирано с контурите си върху странно провлачен синьо-зелен фон.

Иззад завесата, деляща малкия салон от работилницата, се показа младо момиче и застана зад тезгяха.

— Добре дошъл! Заповядай! — усмихна се девойката със зачервени от топлината бузи. Ниският тембър на гласа звучеше интересно, неочаквано, еротично.

— Здравей — отвърна той.

— Това е ебру — уловила интереса на госта си, поясни по посока на картината.

— Така ли? Аз пък мислех, че е някакво цвете. Лале.

— Е, да. Цветето наистина е лале, но техниката на рисуване се нарича „ебру“. Рисува се с бои върху вода, а след това отпечатъкът от водната рисунка се изтегля на хартия. Хартията се изсушава и така се запечатва образът.

— За пръв път чувам за това — призна Слав. — Да се рисува върху вода.

— Да, наистина е върху вода — потвърди момичето. — Аз съм Селма… дъщерята на Юсуф.

В тъмнокафявите очи на девойката блесна искра. По черната, дълга до раменете коса, тук-там бяха полепнали бели снежинки. Слав предположи, че са брашнени петна. Носеше синя престилка, която развърза и свали от себе си. Когато се пресегна да я закачи на пирон зад гърба си, блузката се опъна и очерта неголям бюст.

Той се бе смутил толкова, че забрави да каже името си. Макар да живееха в един и същ квартал и купуваше гевреци от баща ѝ, не знаеше за съществуването на момичето.

— Ти си Слав, нали? — изведе го от вцепенението тя. — Баща ми каза, че ще дойдеш. Заповядай! — Селма посочи един от столовете, вмъкнати под масата, покрита с мушама на червени цветя. „Навсякъде цветя“ — отбеляза Слав.

— Да, той ме повика, но къде е? Не е ли тук? – седна на стола.

— Татко отиде да продава и не знам кога ще се върне, но това няма значение.