Александър Белтов - Фосикър

Срещу вратата на фурната мерна числото осемнайсет.

Малко по-нататък се размина с някакъв тип, който му се стори познат. Някъде го беше виждал, но не можеше да си спомни. Мъжът се размина с него, забил поглед в нещо далеч зад гърба му. След стотина метра наближи тъмносин минибус. Беше спрял, а до него мъж бе вдигнал глава към покрива на стара кооперация.

Когато Слав мина между него и колата, мъжът рязко се обърна и го блъсна силно към отворената странична врата. Тялото на Слав подаде и той влетя в затвореното пространство. Преди да реагира, две яки ръце стиснаха реверите му. Мъжът от улицата скочи след него и затвори вратата. Само след миг Слав се оказа затиснат на пода. Остро и тежко коляно болезнено мачкаше гърдите му. Двигателят на колата запали и бусът потегли. Светнаха плафона в купето и нечие огромно лице се надвеси над него. Беше толкова близо, че можеше да усети парещия тютюнев дъх на мъжа. Сега разбра, защо в началото лицето му му се бе сторило огромно — мъжът бе избръснал главата си, включително и веждите. Видът му бе страховит. Слав трудно успяваше да си поеме дъх.

— Какво ти каза тя? — проговори мъчителят му.

— Кой? — изсвистя от гърлото на Слав.

Мъжът усили натиска върху гърдите му. Свистенето от устата на Слав се превърна в хрип. Слюнка изби в ъгълчето на устата и се наду в прозрачен мехур. Опита се да изтегли ръцете си, но нямаше никакъв шанс. Жилести пръсти безсрамно запълзяха по тялото му. Другият мъж претърсваше дрехите на Слав, като вадеше всичко. Редеше нещата върху отворена седалка. Портфейл с дребни пари, ключове, отворено пакетче салфетки. Намери картичката и я отвори. Бръснатият заби поглед в нея. Слав вече бе започнал да губи съзнание, когато мъжът отпусна натиска.

— Сега спомни ли си кой? — тикна пред очите му картичката.

Измина известно време, преди шарените кръгове пред очите на Слав да изчезнат. Виждаше размазано, но постепенно погледът му се избистри и прочете надписа — 1 лев.

— Нищо не знам – прошепна едва. — Дарителска кампания някаква.

Мъжът го зашлеви през лицето и макар да не вложи сила, разби носа на Слав. Кръв потече към гърлото му и започна да го дави.

— Чакайте бе, хора! – изхриптя той. Насили се и надигна глава, за да може да диша. – Хъм — опита се да се прокашля. — Бъркате нещо.

Мъжът вдигна коляно и освободи гърдите на Слав. Той се извърна и се изплю на пода. Задиша учестено и шумно.

— Дарителска кампания, казваш — продължи бръснатият.

— Да-а.

Отпуснаха едната му ръка и той я вдигна, за да забърше лицето си. Сега можа да се огледа си и освен двамата в купето, видя още една фигура. „Шофьорът“ — заключи той. Въпреки че седеше с гръб към тях, мъжът изглеждаше внушителен.

— Хм, и така, случайно, се озова на място, където правят дарителска кампания? Явно приказките ти се усладиха, та цели двайсет минути си бъбрихте с момичето? — сръчка го в ребрата бръснатият.

Слав сви ръка, за да се предпази.

— Хайде, де! — подкани го мъжът. — Убеди ни, че е случайно!

Сега можа да разгледа лицето и на втория нападател. Беше онзи, който го набута в минибуса. Кожата му бе грапава като на жаба и осеяна с дупки. За разлика от спътника си, веждите бяха големи и рунтави дотолкова, че почти скриваха очите му. Под тях, подути и натежали, тъмни торбички стигаха почти до скулите. Косата му, окапала в по-голямата си част, стоеше на туфи. Тялото му обаче бе здраво и това личеше дори изпод под дрехите.

„Прихващачите!“ — ужаси се Слав.

— Как да ви убедя? — гласът му трепереше. — Нямам нищо. Само това — посочи с очи дарителската картичка.

— Какво ще кажеш? — бръснатият подвикна към шофьора.

— Може и така да е — отвърна с дрезгав глас онзи, без да се обръща.

— Да ти вярваме ли, а, момче? — надвеси лицето си мъжът, притиснал гърдите му.

Усетил колебанието на мъжете, Слав закима.

— Ти с какво се занимаваш?

— Ами, нямам работа. Тъкмо за това влязох да питам. Търся.

— В пекарната? И си купуваш дарителска картичка? — приближи лице мъжът. Слав усети заплахата.

— Ами… да. Ако знаех, че не трябва да дарявам…

— Безработен, пък дарява, а? — обърна се към другите двама бръснатият и звучно се разсмя. Те не останаха по-назад. Засмя се и Слав, като се опита това да прозвучи естествено.

— Безработен дарява… Ха-ха-ха. Че кой изобщо дарява нещо, бе? Глупак!

Мъжете затресоха тела. Бръснатият го пусна и се отмести. Слав, усетил свободата на тялото си, седна на пода. Забърса нос и пръстите му почервеняха. Мъжът с рунтавите вежди му подаде пликчето с носни кърпички: — Добре е, че си го предвидил, брато! Често ли те бият?