Александър Белтов - Фосикър

— От какво? — попита Фея, щом той изправи глава. — Каза, че зависи от нещо.

— От цената — засмя се Слав.

Тя също се засмя. Тихо и някак много чисто, по детски, ала очите ѝ останаха сериозни. Той спря и хлъцна. Беше напрегнат и се опасяваше, че това ще проличи. Надигна чашката и отпи. Чаят го парна по небцето и той го повъртя в устата си, докато преглътне. Момичето мълчеше и Слав заби поглед в ръцете си.

— Цената е едната страна на въпроса — поде отново Фея.

— Каква е другата?

— Има риск. Готов ли си да го поемеш?

— Че коя работа няма риск?

Фея се забави с отговора.

— Рискът си струва, Фос, ако мога така да те наричам. Мога ли? По-кратко е от фосикър.

Слав кимна:

— Тогава аз съм Фос, ти си Фея. — Остана доволен от факта, че не е нужно да разкрива пълната си самоличност.

Двамата помълчаха известно време.

„Ето, че нещата със събирането на парите за екзоскелета на Нели започват да се подреждат – помисли той. – Супер!“

— А какво ще кажеш за работа в името на върховна кауза? — Фея прекъсна унеса на Слав. Минаха няколко мига, преди смисълът на въпроса да стигне до съзнанието му. Изобщо не беше сигурен, че иска да чува думата „кауза“. Стори му се нещо отнесено. Нещо, което съществува извън материалния свят. Имагинерно. Но битието няма имагинерни стойности. А самото битие няма алтернатива в реалността. Единствено то прави възможно физическото съществуване.

— Кауза? — повтори той думите на Фея. — Има ли кауза, която да ме нахрани?

— Така е, но не само твоето съществуване е важно. Не си ли съгласен? — отвърна момичето — Ако дори за миг приемеш, че това, което правиш, е дар за колективното благо, то тогава „кауза“ придобива нов смисъл, нали?

— Дар? — повтори Слав. Това момиче не бе наред. Странни думи изричаше пред него. — Дар. Принос към останалите.

Той започна да се обърква. „Какви ги бръщолеви? Кои останали? Останалите хора? Тези от улицата, от магазина, от болницата, хазяите? Всички, които го гледат в ръцете, или по-скоро в джоба му, когато говорят с него?“

— Пари! — натърти той. – Само това има смисъл.

— Пари?

— Нали преди малко ти говори за пари? Кинти, мъни, или както се нарича. Онова, с което преживяваме. Това е моята кауза, нали разбираш?

— Да, разбира се, и пари ще има. Може би под очакванията ти, а може би не, но не това е цената, за която ще работиш… Ако се съгласиш да ни помогнеш. Това исках да ти кажа.

Слав изсумтя.

— Малко пари, голям риск — започна да пресмята на глас. — Защо да го правя?

— А не помисли ли, защо аз го правя? — контрира Фея. — Да, точно така. Сигурно ти е странно, но каузата за мен е по-висока награда от някакви си пари.

„Наивница!“ — помисли Слав, но не каза нищо.

Допиха в мълчание изстиналия чай. Той побутна чашката пред себе си. Завесата се отдръпна и оттам се показа Селма. Слав се надигна, беше приключил.

Селма се приближи, вдигна чашките и ги постави на сребърния поднос. Ароматът на „Източен бриз“ погали обонянието на Слав и разпали въображението му. Съвсем не на място и време, но той не му се противопостави. Затвори очи и видя себе си и момичето — в дървена лодка, рееща се в езеро с бели лилии.

— Е? — въпросът на Фея го изкара от унеса, в който беше изпаднал. Не беше със Селма и не се намираха по средата на езеро с бели лилии. Беше в реалността – в симидчийницата на Юсуф. Никога не беше виждал на живо такава природа, познаваше я само от стари видео кадри. Дали наистина тази картина съществува на земята, не знаеше.

— Пет хиляди — отсече той.

— Добре – Фея изненадващо бързо се съгласи и Слав помисли, че е могъл да поиска повече. С тези пари ще може да купи рибата робот, но можеше да добави нещо и за невронния екзоскелет.

— Но за какво?

— Ще получиш инструкции по-късно. Ние ще те повикаме. Вземи това, може да ти потрябва — пъхна цветна картичка в ръката му. Беше сгъната надве. — Аз ще поостана, докато се отдалечиш оттук.

— Какво е това? — Слав отвори картичката. Отвътре го погледна изцапано детско лице. Очите му бяха тъжни, но такива бяха очите на всяко дете, което бе срещал навън. С ръкописен шрифт, леко разкрачен по детски, надпис — 1 лев.

— Картичка за дарителска кампания.

Слав забърка из джобовете си, но тя го спря:

— Друг път. Сега за теб е платено.

Слав се изчерви, но не каза нищо.

На вратата се обърна към Селма:

— Ще ми покажеш ли някой път как се рисува върху вода?

По лицето ѝ се плъзна тънка усмивка. Това му даде криле и крачката му стана бърза и лека.