Александър Белтов - Фосикър

Слав разбра подигравката, но се престори, че му е смешно. Стараеше се да изглежда естествено.

— Хайде, прибирай си нещата и се пръждосвай! Не си ни виждал, нали?

Слав закима. Набързо набута нещата си по джобовете и се сви.

Чак сега видя и широкия компютърен монитор, окачен на една от страните на колата. Светеше със сивия си образ, разделен на множество правоъгълници. Под всеки от тях беше изобразен символ на изключен звук. Камери! Беше се озовал в подвижен наблюдателен център.

Не след дълго спирачките на минибуса изскърцаха и колата спря. Страничната врата се плъзна навън и силен ритник даде тласък в гърба на Слав. Той разпери ръце и успя да запази стабилност. Плочникът под краката му се разклати. Замижа от силната дневна светлина. Когато отвори очи, разпозна мястото: беше се озовал на Женския пазар. Обърна се, но минибусът вече се отдалечаваше.

Пренебрегнал любопитните погледи върху себе си, тръгна в посока, обратна на квартирата си. Помисли, че днес нищо не беше така, както изглежда на пръв поглед. При всяко вдишване гърдите го боляха и бе принуден да намали крачката си. Бръснатият прихващач беше едър мъж с тежко тяло. Това обаче беше най-малкият проблем. Имаше късмет, че изобщо го пуснаха.

Вечерта едва се довлачи до вкъщи. Уморен и смазан от срещата с прихващача, бе минал да вземе такъмите си от квартирата и въпреки всичко беше ходил на лов. Беше успял да използва при търсенето и другата джаджа – конвенционалната вендуза. Слав я закачи за кратко на няколко места, тъй като при нея времето за работа нямаше толкова голямо значение, както при ОВето. Тази вендуза използва индуктивна връзка и по този начин не се налага да пробива изолацията на кабела. Трябва само да доближи вендузата и я подържи успоредно с кабела-цел за известно време. При работата си с нея, рискът да бъде заловен е значително по-малък. По правило обаче, почти нищо полезно не може да се изтегли от тези кабели. Дори невинаги стигаше до активни устройства. Основната му цел си оставаше оптичната мрежа на града и нейната свързаност към големите обекти.

Кабелите на неработеща телефонна кабина и терминал от касата на голям магазин, докато се суетеше с дребни покупки и непохватни свалки с отегчена продавачка, бяха част от местата, където беше опитал късмета си с конвенционалната вендуза. Твърде съмнително му се струваше да е успял да засмуче нещо с нея, но проверката щеше да покаже това. Никога не знаеш какво има в мрежата, докато не я изтеглиш, казват старите рибари. А и никога не знаеш, докато не сглобиш милионите разкъсани фрагменти, би допълнил Слав.

Вкъщи отиде до машината и се тръшна на стола. Капакът бе отворен, дисплеят — в режим „неактивен“ и затова черен. Зеленият диод на хард диска примигваше издайнически и показваше активност. Той чукна произволен клавиш и екранът светна.

„Куче“ бе ситуиран в малък прозорец, в горната част на монитора. Курсорът на мишката мигаше в готовност. Това се стори на Слав някак предизвикателно. Той го остави така, без да затваря прозореца на програмата. Нямаше нужда от него, но мисълта, че има компания, бе нова и някак интригуваща.

Извади от раницата конвенционалната вендуза и я вкара в порта за комуникации на компютъра. Трябваше да източи съдържанието на днешния улов в хард диска, за да го провери. Не знаеше на какво е попаднал, но подозираше, че може да е с голям обем. Тръпката на ловеца проговори в него и започна да става нетърпелив. Знаеше, че със сигурност ще отнеме време, но нямаше как да ускори процеса.

Източи паметта на вендузата и понечи да вкара команда към компютъра. Вече беше набрал няколко символа, когато го стресна непознат глас:

— Няма нужда да го правиш!

Слав скочи от стола и се заоглежда. В стаята нямаше никой! Наведе се и извади тежка дървена бухалка изпод леглото. Изправи се и напрегна мускули. Вдигна бухалката, като се приготви за бой. Прецени на око разстоянието до вратата. Не бе далеч – две-три крачки. Едва няколко секунди.

И все пак – в стаята нямаше никой.

— Куче? — запита, макар да знаеше, че това е невъзможно.

— Да, админ. Аз съм — отвърна същият глас. — Докато те нямаше, попрегледах компютъра ти. Нищо особено, но върши работа.

— Но как? — Слав предпазливо доближи компютъра. Въоръжен с бухалката в ръка. Настръхнал. Знаеше, че няма смисъл, но бе готов за действие.

В прозореца, ограден за работата на Куче, се показа емотикон „усмивка“. На свободния ред под нея пулсираше курсорът на мишката.