Александър Белтов: Фосикър

— Приблизително, ако я правим тук, и ако аз…

— Колко? – прекъсна го Слав.

Докторът се усмихна, но не отговори. Отвори чекмеджето и извади празен лист хартия. Прегъна го надве и започна да драска отгоре му, като от време на време поглеждаше в каталога.

Не след дълго вдигна глава:

— Да речем, около осемдесет хиляди.

— Готово!

Докторът затвори каталога и изправи глава. Взря се в очите на Слав.

— Осемдесет хиляди. Да, това е цената. Изработката, поставянето, моята такса, таксата за болницата, адаптацията, контролните прегледи, всичко. Невронният екзоскелет е уникален и се изработва за конкретна структура.

— Кога? – Слав се наведе по-близо.

Докторът се отдръпна и сбърчи чело.

— Ако внесете част от сумата, мога да поръчам изработката. Чака се около месец, а след това… След това ще трябва да го уточним.

— Къде да внеса първоначалната сума? – не отстъпи Слав.

— Ама вие наистина ли? Сега?

Слав понечи да тропне по бюрото, но сдържа ентусиазма си. Вместо това, протегна ръка към доктора и той я пое. Усети влагата по гладката длан. За Слав това бе странно, защото самият той получаваше тази физиологична реакция, когато е в стрес.

— Наистина. Сега ще внеса петнайсет хиляди, а до седмица-две, ще мога още толкова. И така на няколко вноски. Става ли?

— Добре — пусна ръката му докторът и стана. — Елате с мен до финансовата служба. Ще се разберете с тях по каква схема ще изплатите остатъка от сумата. Ще ви напишат документ и ще може да внесете парите днес. Дано не са си тръгнали — погледна часовника на ръката си. — Не, не би трябвало. Още са тук. Хайде, да побързаме!

Излязоха заедно. Докторът заключи вратата и го поведе по коридора. Когато минаха покрай рецепцията, момичето с порцелановото лице потърси очите му. Той отвърна на погледа, а тя се усмихна. „Да, наистина флиртува“ — заключи той. Девойката имаше хубава усмивка.

Във финансовата служба на болницата бяха експедитивни и бързо уредиха въпроса. Слав подписа няколко бумаги и в ръцете му се озова екземпляр от договора и вносна бележка. Когато си тръгна, докторът го изпрати почти до вратата на болницата. Момичето от рецепцията го нямаше, а на мястото бе застанала друга служителка — пълна жена с червени бузи. Пълен контраст. „Жалко!“ — помисли Слав. При него желание и възможности постоянно се разминаваха. Обеща си следващият път да заговори момичето с порцелановото лице. Не беше девойката, която ще му вземе акъла, но може да му бъде от полза. Ще я помоли да наглежда Нели, или нещо подобно.

— Не зная откъде ще намерите парите за екзоскелета — прекъсна мисълта му докторът. — То си е ваша работа, не питам. Но знайте, млади човече, това е най-доброто за сестра ви. Имате късмет, че е в нашата болница. Това, без съмнение, е най-доброто. Е, изключвам, разбира се, прехвърлянето на идентичността на Нели в ново биомеханично тяло. Както знаете, тяло на матрикант, но тази технология, уви е изгубена. Знаете за големия атентат в базата, нали? Чували сте историята за това.

Слав кимна. Разбира се, знаеше за матрикантите – онези, от полиса над града.

— Сега производството им е прекратено — продължи да нарежда докторът. — Но в бъдеще — кой знае?

— Кой знае – повтори Слав, макар да бе сигурен, че той или Нели никога няма да могат да си го позволят.

Изчакаха двама санитари да избутат медицински стол през вратата. Имаше достатъчно място да мине, но те се суетяха. Столът бе празен, а по седалката бяха разпилени кървави парчета марля. „Матрикантите не биха страдали от такива рани“ – мина през главата на Слав.

— А вие бихте ли преминали оттатък? – изпусна мисълта си на глас той. — Така, ако можете да се прехвърлите в такова тяло — матрикант.

— Че иска ли питане? – повдигна вежди докторът. Очите му заискриха. — Кой би се отказал да бъде млад и здрав?

— Благодаря, докторе! – каза Слав. — И невронният скелет върши работа. Тя само да се изправи и проходи.

— Благодарете първо на късмета, защото, при падане от такава височина, изходът за човек е летален. А вашата сестра е имала късмет да остане жива и не на последно място — има късмет с брат като вас, млади момко. Довиждане и бъдете здрав!

Слав си тръгна и на краката му бе леко. Сякаш се понесе по въздух, а в гърба му — попътен вятър.

Върна се в центъра на града със същото такси. Шофьорът бе достатъчно търпелив да го изчака пред болницата и това бе възнаградено. Опрял глава на страничното стъкло, Слав мълчаливо пропусна всички въпроси на таксиджията и това отказа опитите му за разговор. Шофьорът промълви нещо, съсредоточи се над пътя и подаде газ.