Александър Белтов: Фосикър

Онзи кимна, но остана на място.

— Така бакшиш не се изкарва — промърмори Халил.

Излязоха навън. Бурята беше отминала и дъждът спрял, но водата по улиците не се беше оттекла. Въздухът бе прозрачен. Прахът, тормозещ населението на столицата, сега под формата на кални вади, пътуваше към задръстените шахти на канализацията. Оттам се отвеждаше право към коритата на няколкото канала, пресичащи града.

— Ти кафе с капка сакъз пил ли си? — попита турчинът.

— Не.

— Тц-тц, аби — зацъка с език Халил. — Нищо не знаеш за кафето тогава.

Слав вдигна рамене — за пръв чуваше думата „сакъз“.

— Хайде, да се разкараме оттук! — рязко смени темата Халил. — Имам чувство, че тия джаджи ми бъркат в мозъка и тършуват там — той кимна към застиналото око на камерата, монтирана под защитен прозрачен купол.

— Уж са за наше добро, но по-далече от тях, знам аз — отвърна Слав.

— Добро ли? – подскочи Халил. — Да те разчекнат на улицата, няма кой да дойде… Виж обаче, ако те заподозрат, че членуваш в Агората, тогаз и под земята не мож’ се покри. Всичко виждат. А един аркадаш каза, че вече могат да чуват, защото имат микрофони, така че… Абе, и да не е истина, аз си знам.

„Не трябваше да излизаме заедно“ — просветна в главата на Слав, но вече бе късно. Знаеше за „прихващачите“ — ударната полицейска група за задържане. Казваха, че са огромни, здрави момчета. Появяваха се внезапно и прегрешилите изчезваха. Дори роднините на изчезналите бяха убеждавани да не ги търсят. А сега двамата с Халил фигурираха в нечий видеозапис. Бяха привързани като с невидима верига един за друг. Ако хванеха единия, неминуемо щяха да потърсят и другия.

Носът на Слав отново потече и той го забърса с ползваната вече салфетка. Вятърът, макар и загубил сила, напомни за себе си. Прониза темето на Слав и той нахлупи шапката. Така беше по-добре. Дори и влажна, щеше да свърши работа.

Присви очи и завъртя глава в различни посоки. Стори му се, че мирише на банкноти. На мястото, където бе мушнал плика с пари, му стана топло.

Халил сложи ръка пред устата си и едва доловимо каза:

— Ако изкопаеш нещо ново, да ме потърсиш!

Слав спря. Дилърът се сепна и се обърна към него:

— Сериозни клиенти имам, знаеш. Тамам?

— Тамам – отвърна Слав. Беше научил тази турска дума и сега тя му се стори на място.

Тръгнаха в посока Централни хали. Щом зърнаха силуета на голямата софийска синагога, се разделиха.

Слав се запъти към Лъвов мост. Оттам можеше да потърси някакъв транспорт за северните части на града. Трябваше да посети още едно място, защото имаше причина. Разполагаше с пари.

Ускори крачка. Имаше цел и трябваше да я следва.

На кръговото на Лъвов мост Слав се качи в такси. Стори му се най-разумно, защото носеше пари, а не искаше да рискува с градския транспорт. Можеше да попадне на какви ли не хора. За сумата, която поиска таксиджията за превоза до болница „Север“, не се пазари много. Устройваше го и не направи опит да смъкне от цената. Днес бързаше, а и за да закрепи самочувствието си, реши да покаже малко щедрост.

Колата, със счупен ляв фар и стърчаща навън гола крушка, се оказа с широко и топло купе. Разположил се удобно на задната седалка, Слав установи, че това е идеалното място, където да подсуши дрехите си. Шофьорът включи мотора и радиото, което бе на новинарска емисия с изкривен сигнал, и погледна в огледалото за обратно виждане:

— Значи за болницата, казваш. При близък?

— Аха.

— Баща? Майка? — продължи да разпитва таксиджията.

— Сестра — все така лаконично отвърна Слав и извърна глава към прозореца.

— Лошо — констатира мъжът. Завъртя волана и колата се отлепи от тротоара. — Сигурно е млада, а?

— Аха.

— Гледай с’я, шефе, животът си е такъв.

— Аха.

Онзи изсумтя, но не продължи с въпросите. Пътуваха вече в посока на Централна гара и движението по пътя доста се разреди. В тази част на града, Слав идваше само при крайна нужда. Така правеха и други.

Двигателят на колата премина в тих режим и Слав реши, че се превключи на ток. Чуваше се металното скърцане на окачването, предизвикано от неравномерната повърхност на настилката.

— Знаеш ли онази сграда, откъдето те взех, каква е? — потърси нова тема шофьорът.

— Коя?

— На ъгъла, бе. Голямата с жълтите стени.

— Не.

— Дирекция на полицията, шефе. Била е Дирекция на полицията, значи. Ама много отдавна.

Слав вдигна рамене: не знаеше това, а и не го интересуваше.