Александър Белтов: Фосикър

Удари гръм и ярката светлина го ослепи. Когато прогледна, бе нагазил в поток, влачещ клони, найлонови пликове и проскубан труп на птица. Вдигна крак, за да прескочи мъртвото телце, после стъпи, подметката му се хлъзна върху нещо, но успя да запази равновесие.

Близо до кръстовището, познато на софиянци като „Попа“, върху кооперацията отсреща мярна графити надпис — числото двайсет и три. Цифрата три се бе разтекла и му заприлича на змийска опашка. Сети се, че и друг път бе виждал числа, но не можа да си спомни какви. Беше ги срещал на различни места. След време изчезваха или той ги забравяше. Просто числа, незначещи нищо.

От къщите заизлизаха хора и София започна да прилича все повече на себе си.

Срещата с Халил трябваше да се проведе в едно от многобройните кафенета, струпани в пресечките около Женския пазар. Слав не беше ходил в това кафене и изгуби известно време, докато го открие. Как дилърът посочваше местата за срещите помежду им, Слав не разбираше, но сигурно имаше някаква причина. Турчинът бе означил това с номер две.

Когато намери кафенето, погледна часовника и установи, че е закъснял почти двайсет минути. Надяваше се Халил да го чака.

Огледа се и като не забеляза нищо обезпокоително, бутна вратата. Лъхна го застоял въздух, в който разпозна ароматите на тютюн и канела. Помисли да остави вратата отворена, за да се проветри, но се отказа. Пристъпи и я пусна след себе си, а автоматът я затръшна зад гърба му. Слав се заоглежда, но никой не му обърна внимание.

Халил, с разгърдена жълта риза, бе там. Седеше сам на маса, държейки в шепите си стъклена чашка. Слав предположи какво има в нея — черен чай. Когато не му сервираха черен, се нервираше, но в крайна сметка се примиряваше и взимаше, какъвто му предложат.

Щом го видя, турчинът се понадигна и посочи стола пред себе си:

— Хайде, аби 1 1 аби (тур.) — бате (уважително) — бел.авт. , седни да изпиеш един чай, че виж как си подгизнал. Или може би искаш кафе? Хей, момче! — махна по посока на сервитьора.

— А, кафе искам — Слав потропа с крака, за да отръска водата от крачолите си. Шапката метна на стола до себе си и русолявата му коса щръкна. Той я приглади и обърса ръце в панталоните.

— Тц-тц — Халил зацъка с език. — Ама е време навън, та знае ли се… Няма спиране. И докога ще е така?

— Едно кафе — обърна се Слав към доближилия ги сервитьор.

Момчето кимна и се запъти към бара.

— И една вода — подвикна зад гърба му Халил. Онзи махна неопределено. — Как кафе без вода, аби? – турчинът се наведе напред — Не бива. Пази си стомаха.

Слав се отпусна. Доколкото бе видял, в кафенето имаше не повече от четири-пет човека. Отбеляза разположението на тоалетната, външната врата и служебния вход към склада зад бара. Халил с усмивка гладеше връхчетата на наболата си брада. Изглеждаше спокоен и Слав се довери на преценката му.

— То стана една… не ти е работа, аби. Като кажа „кафе“, налага се да уточнявам, че искам кафе, а не синия боклук.

— Какво? — разсеяно попита Слав.

— Онази гадория, синтезирания алкохол. Нали му викат „синьо кафе“. Вкарват го някъде от Азия. Виждаш ли какво прави от хората?

— А, да — потвърди Слав. Беше опитвал и той, но след втория път бе изпаднал в шок и това беше всичко. Имаше непоносимост към него.

— Ако питаш мен, това е шибан евтин наркотик. И колкото по-евтин, толкова по-предпочитан. Само в последните дни, пред нас намериха двама умрели и аз знам от какво.

— Гадост е — съгласи се Слав. — Трепе хората, ама по-бързо от алкохола.

Турчинът заклати глава. Двамата се умълчаха. След като допи чая си, Халил наведе глава:

— Носиш ли?

Слав кимна. Бръкна в джоба на суитшърта, но ръката му остана вътре, защото момчето от тезгяха се връщаше. Носеше табла на височината на очите си, като гънеше тяло, слаломирайки покрай столовете.

— Кафето — каза то и сложи чаша пред Слав.

— Браво! – обади се Халил.

— Вода? – момчето погледна въпросително. Турчинът посочи с ръка към Слав:

— За аркадаша.

— Нещо друго? — Зачервените очи на сервитьора примигаха в нервен тик.

— Локум за кафето няма ли? — скастри го Халил.

Младежът вдигна хилавите си рамене.

— Щом няма локум, друго не искаме.

— Добре — примири се момчето и се обърна.

— Брей, аби, няма да се научат, да знаеш… Тц-тц — зацъка подире му Халил. — Кафе без локум! — Мушна ръка в разтворената си риза и потри гърди.

Слав изчака момчето да се оттегли, наблюдавайки отпуснатото му тяло. Когато онзи се отдалечи, извади ръка от джоба и я протегна под масата. Същото направи Халил и металната кутийка смени притежателя си. При досега с ръката на турчина, Слав усети студенината на сребърния му пръстен. Беше го запомнил по големия жълт камък.