Александър Белтов: Матрикант — книга втора

Само преди броени дни стоях на брега на Нил, наблюдавайки усилията на мътните водни маси, които напираха да изскочат извън коритото на реката, за да ме погълнат. На моменти дори пожелавах това да се случи, но здравият разум, който все още бе на върха на съзнанието ми и бях успял да го запазя непокътнат, ми подсказваше, че не всичко е изгубено — че има начин да поправя, макар и не напълно, ужасното дело, което без да желая това, бях извършил спрямо Таня.

Премислях нещата отново и отново. Прогнозирах бъдещето, но се връщах и назад във времето, припомнях си дори и незначителни детайли от събитията, които имаха значение сега да съм тук. Припомнях си отдавна забравени лица, имена и местности. Свързвах ги с нещата, случили ми се преди много години и направили от мен това, което съм в момента. Започнах да ги записвам в малък кожен тефтер, който носех в дрехата си. Някои от тях в началото подчертах с червен молив, а после оградих изцяло. Дори повторих многократно и удебелих контурите. Сега приличаха на продълговати червени балони, разпръснати върху белия лист. Прокарах прави линии и ги навързах една с друга. Цял букет балони, напиращи да се откъснат и изгубят в ефира. Но нямаше да го допусна. Това бяха моите цели. Вече съм убеден — има недовършени дела, очакващи своето решение. Най-важното от всичко бе да прекъсна цялата тази лудост. Как? Предстоеше да разбера.

Осъзнах, че през последните дни съм се променил и тази промяна ме караше да се чувствам силен. Тази сила, която безцеремонно бе превзела волята ми и движеща съзнанието и постъпките ми, бе изгарящо желание за мъст. Тази сила се превръщаше в мощ, на която ми бе невъзможно да се противопоставя. Не би могъл да се противопостави и никой друг.

Имаше обаче още нещо. Нещо, което дължах на някого. А тази личност бе най-близкият човек през целия ми объркан от чужди за мен сили живот.

Неволно погалих по капака малкото куфарче, което бях донесъл със себе си от Египет. Оказа се, че дълбоките води на Нил все пак не са непреодолима пречка, за да се сдобия отново с него. Сега бях го вързал с тънък, но здрав метален синджир, с дръжката му за лявата си китка. За да го отнемат от мен, трябваше да отрежат или ръката ми или тази верижка. Ако се стигне някога до това, вероятно в онзи момент ще съм мъртъв.

Знаех вече, че около хотелите често се навъртат хора със съмнителна репутация и поради тази причина полицията дискретно ги наблюдава. За човек без дом в големия град обаче тези места бяха единствената опция, докато се намери алтернатива. За да потърся подходяща квартира, ми трябваше време, а и разполагах с предимство — все още не знаеха, че съм тук.

Първата ми цел, след като наех стая в хотел, бе да потърся някаква работа — не само защото голяма част от парите, които бях взел от Компанията, бяха изхарчени, а най-вече, за да изглеждам редови гражданин. Такъв, какъвто би трябвало да бъда, ако не бе онзи злощастен инцидент в миналото ми — причината за всички мои нещастия и несполуки. Причината да живея живота, който имах. Единственият възможен начин.

Потърсих агенция за набиране на персонал и след като бях упътен от намусен рецепционист в хотела, не след дълго намерих адреса. Стъклата на сградата бяха скоро измити и дори можех да надникна през тях. Това контрастираше с общия изглед на малката павирана улица в центъра на столицата.

Във фоайето на сградата лесно намерих вратата на агенцията. Пред нея бе положена гумена изтривалка и аз старателно избърсах подметките на обувките си. После влязох и се озовах в тесен офис с оскъдно обзавеждане. На единственото бюро, в дъното на помещението, се бе разположила леко пълна и изрусена почти до бяло служителка. Беше сама.

Изложих набързо повода за моето идване, а тя само кимаше разсеяно, без да ме прекъсва. Правеше това по-скоро по навик, някакъв вид професионално поведение, придобивано с времето, отколкото да слуша какво й говоря. Не поиска подробности за образователен ценз, опит в конкретна работа или каквото и да е, свързано с моите способности, и след като чевръсто прибра таксата, се загледа в дисплея на компютъра пред себе си. После се обърна към мен и уж неволно се наведе, за да мога да видя повече от това, което бе под опънатата й тънка блузка. Отбелязах наум, че още едно копче — някак от само себе си, се бе разкопчало и отворило допълнителна зона на видимост. Обилна розова плът, украсена с малка кафява бенка, напираше да прелее навън. Останах впечатлен от гледката, но се насилих и отместих поглед. Не бях заинтересован и се постарах да го демонстрирам. Не за това бях тук. Тя, изглежда, се разочарова, нацупи пухкавите си, добре начервени устни и отново се обърна към дисплея на компютъра.