Александър Белтов: Матрикант — книга втора

Тря-я-с — отново същият звук, сякаш от изстрел, но по-приглушен и вече съвсем близо. Не беше сън. Тънките завеси на прозореца се раздвижиха и като огромно ветрило избутаха хладния въздух. Животинското в мен се задейства и усетих нечие присъствие зад вратата. До страната ми спокойно спеше Таня и вероятно не бе чула нищо. Не се пресегнах, за да я събудя. Дори не погледнах към нея.

Енергично отметнах завивката и тя бавно се свлече на пода. Изправих се в леглото, но почти веднага скокнах на босите си крака. Нямаше време за губене. Хладината на пода ми подейства ободряващо и успях набързо да се ориентирам в обстановката. Стиснах юмруци и бях готов за отпор. И преди се бе случвало. „Няма да ме хванат!“ Засилих се и скочих с двата си крака напред, към леката врата на стаята.

Оттатък дървото сякаш удари нещо. Строполих се върху изкъртената врата и усетих нечие тяло отдолу. Започнах настървено да налагам с юмруци, докато се уверя, че не усещам съпротива. „И този път ми се размина“ , помислих, въпреки че почти ме хванаха неподготвен. Станах и бързо се озовах до ключа за лампата. Ударих с юмрук по него, като уцелих още от първия път. Инстинктивно примижах. Крушката бе слаба и само миг беше нужен, за да свикна с жълтата светлина.

Все още здраво стиснал юмруци, бързо доближих притихналата купчина. От едната й страна се подаваше малка бяла ръка, стиснала в юмручето си книжна носна кърпичка. Сърцето ми подскочи. Енергично отместих разцепената почти на две части табла на вратата, а под нея открих неестествено изкривеното тяло на Таня. Тънката й розова нощница се бе повдигнала почти до кръста, откриваща прекрасните й бели крака. Стъпалата й бяха разтворени в две противоположни посоки, а на едното й коляно зееше прясно охлузване — синя подутина с ожулени червени краища. От челото й сълзеше тънка струйка кръв. Тя се прокрадваше покрай малкото й ухо и вече бе образувала малка локвичка до главата й. Очите бяха затворени, прихлупени от розовите, украсени с дълги извити мигли клепачи.

Паднах на пода, стиснах юмруци и затворих очи, а после започнах да удрям главата си в пода, докато светът изчезна.

София. Не вярвах, че някога ще трябва да се завърна в родния си град. Най-малко пък след злополучните събития, прокудили ме от него преди време.

След десетгодишното ми отсъствие усещах голяма промяна, но не можех да определя каква е тя. На пръв поглед, всичко си бе както преди — унили и сърдити хора, блъскащи се един другиго, без видима причина в борба за лично пространство. Точно такива, както бях запаметил тези сцени с десетгодишна давност в съзнанието си. Неподдържаните, опушени от твърдо гориво масивни сгради и въздуха, тежко наслоен между тях. Почти плътен, подобно на сив тензух, той не само застрашаваше здравето, но сякаш нахлуваше през устните и покриваше онова, що е вътре, с тежък и нечистоплътен слой. Всичко бе така, както го бях оставил — или почти всичко.

По време на отсъствието ми все пак бяха приели Закон за правоприемниците и Компанията продаваше лицензи за матриканти . Продаваше предимно на богати — в брой, но продаваше и на кредит. Никой не знаеше количеството на „новите“ стари граждани, освен Компанията производител. Тя съхраняваше данните в специален електронен регистър, където можеха да се намерят индивидуалните данни на биомеханичните тела и принадлежащите им човешки идентичности, прикрепени с договор.

Защо се завърнах?

Когато в онази злощастна нощ яростно смазах Таня, вземайки я погрешка за ловец на глави, смисълът от съществуването ми се изпари безвъзвратно. Няколко дни след ужасния инцидент бях готов да приключа с всичко, дори и с проклетото тяло, в което бе затворена идентичността ми — истинската идентичност на Антон. Последните години, макар и с кратки моменти щастие, бяха време на дълга и мъчителна агония. Агония, най-вече съсипваща съзнанието ми, и макар щастливите моменти с Таня и нежното й внимание да я бяха подтискали или поне притъпявали, тя бе потънала дълбоко в мен. Толкова дълбоко, че бе засегнала фундамента на първичните животински инстинкти; това ниво, от където започва изграждането на съзнанието. Тази ерозия на съзнанието разстройваше и жестоко компрометираше иначе логичните и последователни действия, които бях в състояние да върша. Бях обладан от параноята на вечното преследване. Това бе ужасно състояние на духа, а борбата с него бе предварително обречена. Тялото ми бе в добро състояние, но не това ме правеше личност и не това ме правеше изобщо човек.