Александър Белтов: Матрикант — книга втора

Не чаках втора покана и се изнизах възможно най-спокойно от мястото.

Малко по-далеч от там почти хукнах, разбутвайки тълпата пред себе си.

На следващия ден започнах да търся работа.

Бях се втренчил в безизразното лице на човека срещу мен. За пореден път бях отхвърлен. Предполагах какво ще се случи и на следващия адрес от краткия списък с работодатели, получен от агенцията, но въпреки всичко отидох на адреса.

— Не можете да заемете тази позиция! Съжалявам! — служителят от „Трудови ресурси“ поклати глава. Сигурен бях, че изобщо не съжаляваше. Откакто матрикантите бяха допуснати до трудовия пазар, след кратък съдебен спор било решено, че „Човешки ресурси“ е расов термин. Сега се нарича „Трудови ресурси“.

— Защо да не мога? Имам нужната мотивация и качества.

— Господине — насили се да се усмихне той, — работата е много напрегната и едва ли ще издържите на темпото. Медицинското свидетелство, което сте приложили…

— Да не би матрикант , така ли? От тях не събирате медицински — изпуснах си нервите и го прекъснах. Моите медицински бяха, разбира се, неистински — купени за дребни пари от някакъв мургавел на бившия Женски пазар, но това не променяше позицията ми.

Очите му видимо се промениха — кафявият им до преди миг цвят, изсветля и ги изпъстри с дребни резки.

— Моля ви, не обиждайте расово, тъй като съм длъжен да сезирам Асоциацията за равни права!

След като излязох, оставих вратата отворена. Не намерих друг начин да излея яда си, за да не предизвикам неприятности, а такива щяха да дойдат с появата на охраната.

Поредицата от неуспешни опити да си намеря работа започна да ме отчайва. Вървях по улиците, вглеждах се в непознатите човешки лица и се питах „Защо, по дяволите, го разрешихте?“

Работодателите, изглежда, предпочитаха да наемат матриканти , защото те бяха мотивирани да работят. Да работят здраво, за да си плащат кредитите към Компанията, а като допълнителен бонус — техните тела можеха да издържат натоварването дори на дванадесетчасов работен ден. По този начин бяха ги превърнали в роби. Моето тяло също можеше да издържа, но аз не бях като тях — нямах право на това тяло, което лесно можеше да се установи, ако ме проверят с ID-скенер. Със сигурност не фигурирах в Регистъра за идентичност, какъвто, както разбрах, се поддържа от Компанията. Какво щеше да излезе като информация за моето тяло, не знаех, а и не исках да зная. Видях и лицензионната полиция в действие пред Народния театър. Всички ID-скенери бяха собственост на Компанията и бяха инсталирани, където трябва, за да се доказва идентичност. Други, както сам се убедих, бяха раздадени на мобилните групи цивилни полицаи, които издирваха откраднати от собствениците им по договор с Компанията тела. На всички места, където ходих за работа, имаше такива и кандидатстващите матриканти се проверяваха за легитимност.

Бръкнах в джоба си и извадих противопрахова маска, която купих от малка аптека. Покрих долната половина на лицето си и привързах връвчиците й на тила си. Оставих открити само очите. Почувствах се малко по-спокоен. Но знаех, че времето работи против мен.

Навън беше още тъмно, а аз отворих очи и разтревожено се изправих в леглото. Започнах да се оглеждам и да различавам мебелите на оскъдната хотелска стая. Осъзнах къде съм — намирах се в София, столицата на България. Още със събуждането си знаех, че нещо трябва да запомня. Напрегнах цялото си съзнание. Опитвах се да си спомня съня, който изтече в съзнанието ми тази нощ, но нещо ми убягваше. Помнех само, че бе нещо, свързано с Таня.

Надявах се след известно време мислите ми да започнат да се подреждат в логична последователност.

Скокнах на крака и се пресегнах да запаля осветлението. Пръстите ми бързо намериха бутона и слабата крушка, висяща от тавана, светна. Отново се върнах до неоправеното си легло. Наведох се и повдигнах провесилия се захабен чаршаф. Погледнах под леглото и ми се стори, че различавам тъмния контур. Багажът, който бях прибрал там, бе на мястото си. Не беше кой знае какво скривалище, така че трябваше да намеря някакво по-сигурно решение.

Аха, ето, че започнах да си спомням! В съня ми бе кошмар — някой бе откраднал куфарчето ми и аз не знаех къде да го търся.

Пресегнах се, хванах го за дръжката и внимателно го издърпах напред. С излизането си то бе насъбрало прашни кълбенца по ръбовете и след като ги почистих с длани, се уверих, че е заключено. Бях му сменил механизма и единственото ключе сега висеше на гърдите ми. Попипах го с ръка — беше на мястото си. Чудна работа — толкова години бе престояло на дъното на Нил и въпреки това, когато го извадих с помощта на рибарския трал, който бях наел за седмица, изглеждаше така, сякаш никога не бяхме се разделяли с него. Вярно — наслоени с водорасли страни, но след почистването им, стана като ново. Бяха го „консервирали“, в известна степен. Сякаш всичките тези години ме бе очаквало.