Александър Белтов - Матрикант

Отворих уста да отговоря, но само това. Наистина — каква ли е възрастта ми?

— Значи казваш — не го познаваш, а? Хм! — изобщо не направи опит да скрие недоверието си той. — Добре де, може да си спомниш. Хайде да се омитаме оттук! — Обърна ми гръб и тръгна бързо.

Знаех си, че не ме бива в лъжата. Никак не ме бива.

Забързах след него и скоро се изравнихме рамо до рамо.

— Абе, ти ще се оправиш някак си… Ама аз… — прекъсна мълчанието Жорж. — Останал съм без работа. После идват болести, болежките от тях и старост. Вечните грижи за тялото, знаеш. И това струва все по-скъпо и по-скъпо. Теб поне това ти е наред и не ти е проблем. А трябва да храня и семейство. — Изплю се ядно напред, а лекият вятър залепи плюнката на ръкава на ризата ми. Посегнах и в опит да я отстраня оттам, я размазах с ръка. Усетих влагата на петното и ми стана неприятно.

— Кой ще ми плати компенсация за това, че съм със съсипани бъбреци от химията, с която ме тъпчеха, докато спортувам? — продължи Жорж, без да забележи усилията ми да изчистя плюнката от дрехата си. — Как мислиш, че трябва да се готвиш, ако искаш да станеш шампион?

Усетих горчивината в гласа му и не ми хареса. Завист? Предполагам, да. Здравото ми тяло е проблем за хората. Да, допускам, макар да не знам дали това е така, че няма да имам проблемите с възрастта. Той също не знае това със сигурност, но дори и подозрението за това е болка за него. Завист — колкото и да не ми се искаше, това е факт и той не може да го прикрие. Тя ще го трови все повече и повече и едва ли ще намери отдушник, който да я облекчи.

Не поне докато сме заедно.

— Трябва да намерим начин да изкараме пари от тази история — каза накрая той. — Помисли! Няма начин да не успеем. Чу ли? Трябва да изкараме пари — повиши глас.

— Добре — отвърнах, без да мисля.

Остатъкът от пътя до къщата на Пинко изминахме в мълчание.

Няколкото случайни минувачи, които срещнахме по пътя, спираха и извръщаха любопитно глави след нас и от това ми стана неприятно.

Колко бърза е мисълта? Не можете да разберете, докато не ви се наложи да мислите под напрежение в ограничени времеви рамки.

Оставих бележка на Жорж и тихо се измъкнах рано на другата сутрин. Бях взел всички пари и му се извинявах за това, което трябваше да изтърпи заради мен.

Добрият „лош“ Жорж! Как не го харесвах там. Дори на моменти го мразех. Но сега не желаех да пострада заради мен. Защо заради мен? Имах ли наистина вина? Щях да разбера.

Най-доброто за момента бе да не забърквам повече Жорж. Щях да му се реванширам по-късно. Надявах се да не пострада. Пък той, щом толкова иска да търси онзи — другия. Несъществуващия.

Сетих се за книгата, която бях започнал да чета в дома на Пинко, и съжалих, че не запомних наименованието й. Героят й бе като магнит за неприятности, а аз исках точно това да избегна в моя случай. Би ми било интересно той как се справя с проблемите.

Намерих работеща телефонна кабина и набрах номера на института . Рекламата, по случайност, бе останала в джоба ми. Сигналът в слушалката означаваше „свободно“ и тъкмо изгубих търпение, когато се включи:

— Ало! — мъжки глас с доста нисък тембър.

— Бих желал да ме свържете с доктор Добрева, ако обичате!

— Няма я. За кого да предам?

— Предайте й, че Антон се обажда и ще звънна пак след…

— Момент! — прекъснаха ме оттатък. — Изчакайте така! — тембърът се промени и стана по-висок. — Ще ви свържа!

Мелодията в слушалката ми бе позната, но не можех да се сетя откъде.

— Антон? — познах я веднага. Предположих, не, сигурен съм, записват разговора, но не ми се вярваше да се опитват да го проследят. Едва ли имат възможностите за това.

— Да, аз съм.

— Слава Богу! — поде отново доктор Добрева. — Чакахме да се обадиш. Ела си, ще ти обясним всичко. Тук ще си в безопасност. Грешиш, ако си мислиш друго.

— Може и да стане, но първо ще ми отговориш на въпросите. Не веднага. Ще звънна пак, по-късно.

— Не, почакай! — опита се да ме задържи тя. — Ще ти отговоря!

— Казах, не бързай с отговора! Обмисли!

Няколко секунди мълчахме и помислих, че я губя.

— Добре — сякаш, за да не ме изпусне се съгласи тя и постъпи разумно.

— Кой финансира проекта и каква е неговата цел? Разбра ли първите ми въпроси?

— Нямам право да ти кажа, но…

— Не сега! — прекъснах я и затворих слушалката. Следващата й дума щеше да бъде „Правителството“ — обичайният заподозрян, но съм сигурен, че официално не може да се намери нищо. Как ще ми докаже кой е истинският поръчител и неговата цел? Надявах се да науча истината, а с нея — може би да разбера съдбата си.