Александър Белтов - Матрикант

Намирах се в средата на лилава поляна, а пред краката ми извиваше тънката си ивица червено поточе. Засилих се да го прескоча, но единият ми крак изостана, стъпи във водата и потъна до коляно. „Колко тясно, а колко е дълбоко“ — учудих се. Помъчих се да го извадя, но не успях. Насилих се няколко пъти, но без резултат. Попаднах в капан и вдигнах взор за помощ. Кракът ми, натежал без причина, започна да пулсира болезнено. И ето, мъжка фигура се появи в далечината и се насочи право към мен. Размахах ръце, опитвайки се да привлека вниманието му. Той ме забеляза и почти се затича, като това ме изпълни с надежда. Най-накрая застана пред мен и аз се взрях в лицето му. Познати и любими за мен черти и изражение. Разпознах го тутакси, макар да бе някак си променен. Изглеждаше доста по-различен от това, което трябваше да бъде, но не можех да сбъркам. Бях го гледал в огледалото толкова много години. Моят собствен образ.

Той се усмихна и с бащински жест започна да ме гали по главата. Успокоих се, макар да останах затънал на място. Той потупа мястото, където трябваше да се намира сърцето му и с ръка докосна гърдите ми. Можех да усетя равномерното туптене. Туп-туп-туп. Бавно и отчетливо. Собственото ми отражение се усмихна, отдръпна решително ръка и се отдалечи, оставяйки ме все още затънал в поточето.

След като силуетът му се стопи в ефира, кракът ми олекна и аз можех да се движа. Забързах се в посоката след него, но не го виждах. Можех ли да проследя стъпките му по лилавата растителност?

Не видях други, освен своите собствени, оставащи зад мен.

Не желаех да гледам тъмните и влажни очи на Жорж. Не исках и да разговарям с него. Намерих си занимание — вадех ключове от левия си джоб и ги премествах в десния. После направих това в обратен ред, и то не един път. Когато и това ми омръзна, започнах да тактувам с крак по ритъма на старо рок парче. Трябваше да са ми заети само крайниците, да работи тялото, а мисълта да е свободна.

— Ама я изплаши, горката! — кикотеше се Жорж, хванал с ръце зачервената си глава. — Само как се пулеше, а? Толкова хора са ходили при нея, ама говореща кукла… Ей, извинявай! — прегърна ме. — Не исках да кажа това. То… Аз… Такова — запецна и уж започна приятелски да ме гали по гърба, но дори от този му жест тялото ми се наклони напред. Тежка бе ръката му.

— Нищо, нищо — излъгах, — няма нищо.

Известно време мълчахме и аз се чувствах неловко. Той сигурно осъзнаваше, че бе сгрешил с определението за куклата, но вече го бе казал. Разглеждаше с такъв интерес панталоните си, сякаш за пръв път ги виждаше.

— Слушай — пръв наруши мълчанието Жорж, — той, Пинко, не е лош, ама е много любопитен, горкият. Ще почне да разпитва за командировката: „Какво па — що па.“ Трябва да решим кога си тръгваме, защото не можем да оставаме прекалено дълго.

— Ти кажи! — предложих.

— Абе, как аз да кажа? Ти не искаш да си спомняш, а аз трябва да казвам.

Не харесах упрека му. Беше неприятен с тази си упоритост да разбере нещо за мен на всяка цена.

— Нали ти разказах? Някакъв човек дойде там — в това видение, но не го познавам.

— Май не си много сигурен, а? — не се предаваше той.

— Не знам. Може и да си спомня кой беше — отвърнах уклончиво и подритнах изпречилата ми се на пътя смачкана кутийка от бира. Тя политна и се удари в прекършен метален стълб. Загледахме се във въртящата се на място кутийка, която от триенето си в разронения асфалт издаваше остър звук. Печелех време, но за какво — и сам не знаех.

— Хм! Уж ми вярваш. Уж си ми приятел — нацупи смешно устни в опит да изглежда обиден, когато кутийката най-после спря.

Някъде над нас заграчи птица и вдигнах глава, премрежил поглед, за да я видя. Тези животинки, заради храната, която намираха, се бяха приспособили да живеят в големите градове въпреки гъстия постоянен смог, но сега бях любопитен да видя отново чисто небе. Не я забелязах, а и слънцето бе пречка за това, тъй като бе в най-високата си точка и видях само горящ ярък обелиск. Това ме накара бързо да върна блестящия си поглед към Жорж. Видях го в плуващи светли кръгове и сложих длан над веждите си, да направя сянка.

След като лицето му отново се избистри, видях тревога в очите му и това ме притесни.

— Искаш да си приятел с чучело? Кукла? — напомних му думите, с които ме бе определил по време на нападението му срещу мен.

— Е-е, не де! Знаеш, не го мисля действително. Не и сега. Тогава бях ядосан, но нещата се променят. Извиних се вече. Айде и ти като малко дете. Всъщност — повдигна рунтавите си вежди, — на колко ли години си?